И тръгва страшната Османова потеря от село на село. Спре ли в селото, неизтърсил още праха от чизмите си, Осман ага изпраща да му доведат селските старейшини и започват отначало разпитите, сетне — заплахите, заканите и най-сетне — жестоките измъчвания и побоища. „Де е Петко? Изкажете ми хайдутина! Къде се крие хайдутинът?“ — това са единствените въпроси, които задава Осман ага и по време на боя, и по време на кратките почивки. Битите не ги освобождават, а ги затварят, за да „помислят“. Откъдето минава озверелият Осман, селяните кански пропищяват. В което и село да влезе — влазя като че самата чума, но въпреки това във всяко село той чува все един и същи отговор: „Не знаем! Не знаем и не знаем! Де ще го знаем!“
Разбира се, че между битите не един и двама знаят къде е Петко и те известяват всичко на войводата, който следи издалече движението на Осман. Петко има желание да даде един кървав урок на своя преследвач, но предпазливият Осман този път се движи по такива „открити“ места, които никак не прилягат на хайдушката стратегия — стремително, внезапно нападение от неочаквана засада. А времето минава. Осман ага шета от село в село и разплаква дете в майка. На селяните силно им дотяга зверският натиск на побеснелия кърагалар, а и на Петко му идва до гуша тая безплодна игра на криеница, затова решава да смаже своя противник не със сила, а с хитрост.
Веднъж Петко получава известие от своите тайни съгледвачи, че Осман ага на следния ден ще бъде в село Чаушкьой, на конак в къщата на някой си Георги Ватичев. Петко разполага дружината си на скришно място в околностите на това село, а самият той приближава до една колиба с превързан крак. Подпирайки се на тояга, той се явява на овчарчето, което се намира вътре в колибата, а овчарчето — виждало много пъти хайдутина по тези места — посрещнало го с радост и готовност да му услужи, с каквото трябва.
— Нищо ми не трябва — изпъшкал войводата, — желая да се предам. Ранен съм в крака, не мога да ходя, другарите ме изоставиха и затова ще се предам! Върви в селото, намери Осман ага и му предай това писмо! Само едно ще гледаш, когато му дадеш писмото, да не е сам, а и устно ще му кажеш, че го чакам тука да се предам!
Овчарчето изтръпнало:
— Не се предавай, бате! — замолило се то. — Ще извикам баща ми да дойде и той ще ги излекува раната. Не се предавай!
— Ти направи каквото ти казах! — заповядал войводата. — А пък аз ще чакам тука, да ми донесеш хабера на Осман ага.
Волю-неволю тръгнало овчарчето да носи страшния хабер. Пристигнало то в селото и точно изпълнило заповедта на Петка: дало на Осман ага писмото, а той като безкнижен дал го на събралите се там селски старей да го прочетат и така Петковото предложение да се предаде станало известно не само на Осман ага и,на неговите приближени, но и на всичките старей.
Отначало Осман ага не вярвал на ушите си, но писмото било в ръцете му, а пред очите му седяло момчето пратеник и повтаряло устно писаното в писмото. Една мисъл, че всичко туй може да е клопка, рязнала под лъжичката Осман ага и той подскочил с закървавени очи:
— Лъжеш, кучешки сине! — ревнал той към малкото овчарче. — Ей сегичка ще ти одера кожата, ако не кажеш истината!
— Това е истината, аго! — повторило момчето. — Ако не вярваш — ела, ще те заведа при него!
Да отиде „да види Петка“? — Тези думи накарали „безстрашния“ кърагалар да дойде на себе си. При самото споменаване на Петка и на близката възможност да срещне тая страшна хала Осман ага изведнъж млъкнал, а след това бързо-бързо се прибрал в одаята си и повикал там своите чауши.
— Заградете къщата и да не давате пиле да припари! — заповядал им той.
— Няма ли да хващаме хайдутина?
— Аз ще размисля как по-хубаво да свършим тая работа, че да не стане сакатлък! — отговорил им Осман ага.
Мислил той до вечерта, мислил и през нощта, но все не успявал нищо да измисли. Тежка нощ била тая за Осман ага, чиято дебела глава не била никак свикнала на такива буйни мисли, каквито бушували у него тая вечер. На моменти той посягал към силяха, за да го препаше и да викне на бабаитите си да го следват към овчарската колиба, където го очаквал раненият Петко, и си представлявал дори как ще го върже и заведе с тъпани и свирни в Одрин, но в следващия миг изтрезнявал от тоя сладък мираж и страхът от войводата отново смразявал кръвта му и го карал многократно да отива до вратата и да проверява дали е хубаво залостена. Цяла нощ траяла тази драматична борба между дълга и страха. Между желанието за тържество и опасението, че той отново ще целува конски задник и ще загуби този път не само една вежда и един мустак, може би — главата си.