Така вървели работите между двамата аратлици чак до есента на 1870 година, когато войводата получил веднъж таен хабер от своя побратим бързо да отиде при него още същата вечер, и то сам, за да му каже една важна за него новина. Петко току-що се канел да разположи дружината си за зимуване, като разпрати хората си по селата, но като приел известието на Сидерис, изоставил работата, взел двама от своите другари и незабавно се отправил на път за къшлата на своя приятел, разположена на два часа път от бейския чифлик. В едно близко българско село войводата оставил хората си в дома на един от верните свои ятаци и сам се отправил за къшлата, където Сидерис го чакал с важната за него новина. Това, че Сидерис го извикал сам, с нищо не усъмнило Петка, защото той неведнъж ходил и дори предпочитал да отиде сам, защото в такива случаи Сидерис се отпущал много, черпели се двамата с греяна ракия и в сладки приказки Петко научавал всички новини.
Деветнадесети октомври е този ден, по-право — тази вечер, когато Петко в усилен марш пътува за къшлата на Сидерис. И понеже не вървял по правите пътеки, а по кривите хайдушки, стигнал на определеното място към четири часа по турски през нощта на 20 октомври.
Петко заварил Сидерис в къшлата. Както обикновено той много се зарадвал на своя побратим, здрависал го, поканил го да седне, а самият той се разшетал и донесъл едно павурче с ракия да го почерпи, та по-бързо да го отмори. Заедно с това двамата аратлици започнали да разговарят пред големия и хубав огън, който осветявал цялата къшла. Не минали обаче десетина минути, и Сидерис току изведнъж се пипнал за корема и се присвил. Лицето му изведнъж се изкривило от болка и той почнал да охка и се гърчи.
— Какво ти стана бе, Сидерис? — запитал го Петко.
— Свива ме коремът! — рекъл Сидерис и продължавал да охка и се гърчи.
Като си помислил, че аратликът му вероятно е настинал, Петко веднага рипнал, намерил къде е джезвето, сипал в него ракия от павурчето и го сложил на огъня да направи „греяна ракия“, която се употребявала в такива случаи за лек. Докато се навеждал той да закрепи джезвето на огъня, изведнъж нещо тежко се метнало върху него изотзад и войводата усетил как две ръце го хващат за гушата с намерение да го задушат. Заедно с това слисаният Капитан усетил на врата си парещия лъх от дишането на Сидерис.
Само един миг бил достатъчен за войводата, за да съобрази, че той е предаден и е на косъм от смъртта, затова с неочаквана бързина успява като по-силен да отхвърли от гърба си коварния нападател и след мигновена борба Сидерис се намерил под коляното на хайдутина. Докато Петко да извади ножа, издайникът успява да извика три пъти: „Юруин гитим! Юруин гитим“ (Нападайте, отидох! Нападайте, отидох!), но в същото време Петковият нож се забива в гърдите му, виковете секват и обленият в собствената си кръв Сидерис се отпуща мъртъв. В същото време залп от 50–60 пушки изплющява в къшлата и куршумите разравят огъня.
Разбрал, че е заобиколен отвсякъде, вместо да изгуби дух и свяст, Петко бързо угасява огъня, за да не се вижда отвън навътре, след това допипва своята пушка и стреля два пъти през вратата. В кратка пауза подир тия изстрели Петко успява да се огледа и съзира в един от ъглите на къшлата възправени до стената чували с ярина. Миг след това един от чувалите изхвърчава от вратата навън. Неизвестните, скрити в тъмнината обсадители, сметнали чувала за човек, го засипват с куршуми. Вторият, третият, четвъртият чувал ги сполетява същата участ. Петко хвърля, обсадителите стрелят, докато изхвърля навън всичките чували.
Все пак обсадата си е обсада, на това отгоре започва да се зазорява и всяка минута вероятността да се измъкне от капана намалява. Тогава идва щастливата мисъл на Петка да пропълзи между натръшканите пред къшлата чували, да нападне и да си пробие път със сабята. В следната минута той се вие по земята като змия, с пушка в едната си ръка, а с другата, влачейки със себе си два от най-големите чували. Меката ярина се оказва чудесна броня и войводата успява да пропълзи твърде надалеч, като спира от време на време и стреля ту напред, ту наляво и надясно. Дали обсадителите са сметнали в тъмнината, че търколените чували са пълзящи към тях хайдути, или са се уплашили от неочакваната съпротива — това не е известно, но когато Петко скача, за да си пробие път с ножа, той вижда пред себе си не пушечни дула, а гърбовете на бягащи черкези.