Така благодарение на своята необикновена сила и самообладание Петко войвода успява да се отърве от страшния капан, който му скроява Сидерис — както се узнава сетне, в съгласие с неговия господар Хакъ бей. И необикновеното затишие в преследването на Петка, и приятелството на Сидерис — всичко това било тънко премислено, за да приспи хайдутина, за да може той — кажи-речи — с отворени очи да влезе в приготвената клопка. Мъжете на цяло едно черкезко село, заселено във владенията на бейския чифлик, били събрани и въоръжени, за да направят нощната засада на къшлата, но Сидерис в желанието си да получи голямата награда, поискал сам да хване „едепсизина“ жив и само една малка разлика между неговата и физическата сила на хайдутина решила двубоя в полза на войводата.
Що се отнася до Хакъ бей, той имал повече основания да унищожи Петко. Първо на първо — неговите многобройни аргати от съседните български села, надявайки се на хайдушката закрила, се държали, според него, твърде вироглаво и не превивали вратовете си достатъчно ниско, както бил навикнал властният турчин. Освен това Хакъ бей разчитал, че със залавянето на Петка, който създавал големи грижи на вилаетските власти, той ще заслужи много предимства пред своите съседи и съперници. Не на последно място идвало нараненото бабаитско самолюбие и мохамеданският фанатизъм на бея от постоянните победи на хайдушкото оръжие. На това отгоре имало и едно лично предизвикателство: Петко заръчал на бея да му приготви четиридесет чифта цървули, тютюн, ракия и други неща и да му ги прати в гората. Този е бил начинът Петко да предупреждава турците, за да не притискат много-много беззащитната рая и да превива тяхната воля. Хакъ бей не отказал да изпрати хайдушкия армаган, но забавил тази работа, докато скрои и тури в действие плановете за погубването на Петка чрез своя кехая.
Всичко това Петко войвода научава след неравната битка с черкезите в къшлата на Сидерис и в него закипява желанието да върне на Хакъ бей със същата мярка. Много от дружинниците канят Петка да не разпуща четата, а да отмъсти веднага, но Петко, вместо да се отдаде на своето и на дружината желание за мъст, решава търпеливо да изчака удобния момент, за да стовари страшния си удар, където и когато трябва.
Междувременно вестта за покушението срещу Петко бързо се разнесла из цяло Кешанско. За да обяснят своето срамно поражение, черкезите пуснали фантастичния слух, че Боюк Петка куршум не го лови, и тоя слух до края на Петковото хайдутуване се разправял като гола истина, въпреки че войводата имал върху тялото десетина и повече рани.
Населението, разбира се, ликувало, че „Петела“, както наричали още Петка, е разгонил кръвожадните черкези, а що се отнася до Хакъ бей — неочакваната несполука му причинила нови големи грижи и още по-големи страхове. Като познавал добре Петковия нрав, беят с пълно основание очаквал, че хайдутинът рано или късно ще му плати, и макар Петко никъде да не се чувал и виждал и всичко около чифлика да било тихо и спокойно — тъкмо в тая зловеща тишина турчинът очаквал гръмотевицата да го тресне и, разбира се, не се излъгал.
Гръмотевицата треснала по едно съвсем необикновено време — месец февруари на следващата 1871 година, когато нито гръмотевици гърмят, нито пък хайдути ходят из балкана. Тази гръмотевица не ударила направо Хакъ бей, а черкезкото село, което дало мъжете за преследването на Петка. Хайдутите имали много сериозни основания да стоварят своя удар първо там, защото селяните от това село били заселени във владенията на Хакъ бей не за работа — за кърската работа на бея имало достатъчно аргати българи, черкезите били заселени като един вид постоянна въоръжена сила, която да е подръка на бея всеки миг за отбрана откъм хайдути и сплашване на недоволните аргати и овчари. Не случайно Хакъ бей се опрял на черкезката сила, за да се справи с Петка.
Докато за бея черкезите били опора и щит, за местното население те представлявали истинска напаст, защото не обичали да работят земята, за да се хранят, а живеели, току-речи, само от грабежи. Поединично или на групи те нападали къшли, кошари, мандри, отделни къщи по селата и дори цели села, грабвали каквото успявали да сварят и светкавично изчезвали на своите коне, както и светкавично се появявали. Нощните кражби на добитък били нещо обикновено: говеда, овце, коне — и вземали каквото и колкото им падне, а оплакванията на населението против тези нощни, а и дневни грабежи винаги оставали без последствие. Ето, с тая зловеща черкезка сила е трябвало да се справи Петко войвода, за да си отдъхнат селяните в околностите на чифлика и да се махне въоръжената подкрепа на Хакъ бей, преди да бъде стоварен прекият удар върху него. И Петко наистина се справил — неочаквано и както трябва. Една зимна февруарска утрин, докато ленивите черкези се излежавали в топлите кожени постелки, сламените покриви на двайсетина-трийсет от колибите им изведнъж запукали в пламък и дим, подпалени от невидима ръчица. Сънените черкези изхвръкнали от своите къщи и кой каквото сварил да вземе, фукнали да бягат навън от селото, но в същото време пропукали пушки и черкезите се видели стегнати в хайдушкия обръч. Настъпил страшен смут и суетня: едни се опитвали да стрелят, други да бягат, но все едно в коя посока се отправяли — срещали ги дулата на хайдушките пушки, спирали ги остриетата на хайдушките саби и ножове. А през това време пламъците на пожара обхващали все повече и повече колиби и пушеците замрачили помраченото и без това февруарско небе. Обезумели от страх коне препускали, изтървани от своите ездачи, подплашени от огъня говеда грозно ревели в оборите, кучета виели и деца пищели, а пушките не спирали да пукат, нагорещеното олово съскало във въздуха, за да направи картината още по-страшна.