Човекът, който може да има неограничена власт, самоволно предава тая си власт в ръцете на болшинството чрез съчинения от него устав и с това сам ни дава измерение за великанския си ръст. Не е безинтересно да се отбележи, че в член 6-и на устава срещаме характерната за нашата съвременност дума заседание.
Любопитни са така и предвидените наказания за провинилите се членове на дружината: „гладен арест“ за 24 или 48 часа, „8 часа носене на тежък товар“ и най-сетне — „изгонване от дружината“. И едно последно, най-тежко наказание — смърт, „за този, който посегне на живота на другаря си“. Смърт е предвидено и за шпионите на врага и лицата, които вдигат оръжие против дружината, а също така, „който е мъчил към народа и се оплачат няколко села, че той действително е тиранин, то такъв, без да се гледа от каква народност е — и той се осъжда съгласно настоЯщий член“.
Смъртна заплаха отправяли бунтовниците към турците подтисници, със същото им отговаряли турците и затова цялата 1873 година минала в усилено преследване на Петка. На 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отстоявал на пристъпите на сто и двадесет потераджии.
Непрестанните преследвания и сражения продължават и през първата половина на 1874 година, с тая разлика, че към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части, така че във всеки район, където се появявал Петко, се намирала и една потеря за неговото преследване. Веднъж през май и два пъти през юни Петковата хайдушка дружина била принудена да води бой на живот и смърт, с цял табор войска в Димотишко, а след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, за да се сблъска отново, пак с редовна войска, на 30 юни в Гюмюрджинско. Всичко това се случва само в един месец време, което ще рече — за около 30 дни той от Димотишко отива в Кърджалийско, оттам се връща в Гюмюрджинско, за да прескочи пак в Димотишко и само няколко дена след това да премине в Дедеагачко и да извърши там едно от най-дръзките си хайдушки нападения върху Дедеагачката железопътна станция.
Ако нанесем на карта всички тия „зигзаги“ на пътя на дружината през месец юни 1874 година, ще видим, че извървяването на този огромен път, средно по 30 километра на ден (и то — всеки ден!) — е само по себе си един физически подвиг, който заслужава нашето удивление и възхищение, не по-малко от бойните победи на дружината. След подобно изтребване на хайдушката сила в боеве и път нападението на Дедеагачката железопътна станция е наистина една прекалена дързост, която — както ще видим по-нататък — ще струва едва ли не живота на цялата Петкова дружина.
Причината за това нападение е безобразното отношение на началника на жп станцията в Дедеагач, немецът Хумберт, към работниците по железницата Дедеагач — Фере. Хумберт се отнася с тях като с добитък, напада ги с груби думи, ругае ги, често посяга и да бие, кара ги да работят и в празник, а когато трябва да им плати — гледа по всякакъв начин да ги изиграе в надниците, за да обогати собствената си кесия.
Беззащитните работници се оплакват няколко пъти на войводата, а той, както обикновено — проводил предупредителен хабер с „много здраве“, на което надменният чиновник се изсмял и нарекъл Капитана „кокошкар“. Тези подигравателни думи, хвърлени в лицето на работниците, Капитана не е искал, нито е могъл да преглътне и затова през един горещ юлски ден той загражда с дружината си Дедеагачката железопътна станция и влиза в канцеларията на Хумберт. Когато вижда пред себе си „кокошкарите“, на които се е смял и подигравал, треска започва да тресе високомерния немец и той с вдигнати ръце посреща своята съдба. Четиристотин и петдесет лири е глобата, която е заповядано на Хумберт да заплати за безобразията с работниците българи и да им върне „изядените“ суми. Освен това немецът се заклева, че отсега нататък ще се отнася най-човешки със своите работници, инак ще бъде изпратен по дяволите, както са били пратени много по-горди и наперени от него.