Към равносметката на тая кървава битка трябва да добавим и стотина жертви: 72-ма от турците, десетина жени и деца и шест от Петковите хора. Умира освен това и надеждата, че Марония ще влезе в границите на България!
ЗЛОВЕЩА СЯНКА СЕ ИЗПРАВЯ НАД РОДОПА. ПОЛКОВНИК СЕНКЛЕР СРЕЩУ КАПИТАН ПЕТКО
След битката за Марония Петко преминава с дружината в руската окупационна зона и се озовава в родното си село Дуганхисар. За първи път от седемнадесет години той влиза в бащината си къща посред бял ден, без да се крие, без да се оглежда, за да я намери, току-речи, запустяла. Смазан от побоища и разпити, баща му се разболява и умира още през 1870 година. Пет години след смъртта на Кирко Каракиров умира и жена му Груда — Петковата майка, — без да може нито в предсмъртния си час да види своя юначен син.
Някои твърдят, че Петко — вече тридесет и четири годишен мъж — след уморителното седемнадесет годишно хайдутуване и непрестанни кървави битки ще се отдаде на мирен живот, като мирен жител на село Дуганхисар и с това намерение уж се върнал там. Възможно е да е минала такава мисъл през главата на Петка: но все едно дали имал той такава мисъл, или не — събитията не му дали възможност много-много да избира. Няколко дена само смогнал войводата да прекара на спокойствие — с гайди, хора и веселби — и ето че по пътя откъм Фере в Дуганхисар влиза някаква войска. Скоро се узнава, че това са руснаци, при това те не идват току-тъй, само на „прогулка“, а да хванат „хаирсъзина“ Петка. Петковите разузнавачи овреме научават за намеренията на командуващия ротата руски офицер и войводата успява да се изтегли в околностите на Дуганхисар, все още слисан от неприятната и непонятна новина. Какво е направил той на русите? Защо идват при него с войска? Не е ли това някаква примка?
Междувременно ротата се разполага в селото и селските старейшини узнават всичко: подплашени да не би след битката в Мароння Петко войвода да се прехвърли в родния си край, турците във Фере своевременно се явяват при руския комендант и му се оплакват от многобройните зулуми на тоя „виден“ разбойник, който не дава спокойствие на местното мирно население. Комендантът, незапознат с дейността на Петка, решава да залови и обезвреди опасния човек и ето ти руската наказателна рота в Дуганхисар. Старейшините обясняват на капитана, че Петко не само че не е разбойник, но той е единственият човек, който в продължение на петнадесет години брани мирното християнско население от турските властници, разбойници и притеснители. Заедно с тези обяснения идва и съобщението от Петко, че той е готов да се постави заедно с дружината си в пълно разпореждаме на руското командуване. Предложението се приема. Капитан Петко се явява пред командуването и дава пълни и подробни обяснения за „разбойническата“ си дейност.
Явяването на Петко сред освободителните войски става в критически за руското командуване момент, когато в планинската част на Дедеагачко и Димотишко се навдига организираният от английския авантюрист Сенклер противобългарски метеж.
Заели главните селища при низините около Дедеагач и Димогика; руските войски е трудно да се справят с подвижните отряди на сенклеристите, които се събират в родопските планински пущинаци. За тая цел е необходимо друго оръжие: по-свободно и маневрено, което да отговаря на партизанския характер на борбата и главно да не е то руското оръжие, което по силата на договора в Сан Стефано трябва да кротува. Появяването на Петковата хайдушка дружина в руския военен лагер решава изведнъж въпроса за намирането на това оръжие и Петко се вижда натоварен с тайната военно-стратегическа мисия да се противопостави на сенклеристите и да запази християнското население от грозните им налети. По всичко личи: Петко и дружината му най-охотно възприемат тази мисия и веднага започват изпълнението на своята задача.
Първата работа на войводата, преди още да срещне башибозушките шайки на Сенклер, е да „чукне“ с един внезапен удар турската войска, която го беше заставила да се прости с Марония. Хайдушкият му късмет дава тая възможност и на 18 март в местността Жанчешме седемдесетте Петкови момчета водят няколкочасов бой с две дружини от редовната войска. След тази битка Петко се отправя към Димотишко, за да потърси там среща с прочутия Сенклер, тайнствения башибозушки предводител, чиято зловеща сянка виене по това време над Родопите.