След като поседява обаче около месец-два в Русия, планинското чедо Петко започва да се усеща неспокоен. Преди всичко той не може да свикне с безбрежната руска шир, сред която горският юнак се усеща като просено зърно. И, второ, петнайсет години, след като си бранил беззащитните аргати от чифликчиите в родния си край — да грабнеш след това господарската пръчка и сам да станеш чифликчия — това се оказало вън от рицарската Петкова природа.
Ето защо Капитан Петко едва дочаква пролетта на 1880 година, продава чифлика набързо за 15 000 рубли и се отправя за България с първия параход. Сърцето на юнака зачестява биенето си, когато пред очите му се появяват очертанията на черноморския български бряг с неговите блестящи на пролетното слънце пясъчни заливи и живописно накъдрени планински възвишения. Петко се вглежда към брега още и с надежда, че там ще го очакват навярно неговите приятели, на които е писал вече за скорошното си пристигане. Може би ей сегичка ще гръмне музиката за неговото посрещане и към небето ще полетят калпаците на бившите му четници с възгласи „да живей!“ и „ураа“
Може би! Алла — не би!
Вместо неговите бивши четници на бургаското пристанище очакват Петко взвод жандарми от румелийската милиция, вместо „добре дошел“ лейтенантът им уведомява бившия войвода, че има заповед от румелийския губернатор Алежо паша да го задържи.
Изненадата е неприятна, но Петко се подчинява и след няколко часа работата става ясна: научила за намерението на Капитан Петко да си дойде и да се засели в Румелия, Високата порта дава нареждане на своя васален губернатор в Румелия да улови опасния човек, когото тя цели осемнайсет години напразно гони, и да го препрати под охрана в Цариград. Алежо Богороди решава въпроса според формулата „Вълкът сит и агнето цяло“; той няма да изпълни заповедта на Портата да хване войводата и да го препрати в Цариград, но също така няма да го остави да се засели във васалната на султана Източна Румелия. Ей я Варна, на един хвърлей от Бургас — нека благородният капитан да отиде там на суверенна българска земя!
В края на краищата така става: Петко заминава за Варна и се установява там, „като на заточение в Диарбекир“, както пише самият той в едно писмо до родопския книжовник Христо Попконстантинов през 1883 година.
И започва свободният живот на българска земя. След един забулен в пълна неизвестност за Петковите биографи първи брак с някаква си жена от Кешан тридесет и шестгодишният двоен капитан и бивш войвода среща в лицето на казанлъчанката Рада Кравкова дамата на своето сърце и тая среща се увенчава през 1881 година със сватба. С парите от чифлика, преди още да ги разпилее за просяци и приятели — Капитан Киряков успява да купи къщичка с градинка на улица „Плевенска“ и в това скромно жилище във Варна той свива своето второ семейно гнездо.
Едър и личен като фигура, накичен с войводска слава, новият гражданин на Варна в кратко време става известен на целия град и когато през юни 1881 година във Варна идва княз Батенберг, един от първите хора, определени да поднесат тържествения адрес на княза, е бившият войвода.
Узнавайки с кого има работа, князът възкликнал, че е несправедливо такъв един заслужил за родината си мъж да няма държавна пенсия и казал на „славния поборник“ да подаде молба за пенсия. Простодушният Петко сметнал, че думата е дума, още пък и княжеска, и взел, че наистина подал една молба. Минават месеци, минава година — от княза никакъв хабер. Хаберът идва през 1883 година, когато във връзка с Великото народно събрание Александър идва пак във Варна и отново среща Петко. Князът, леко сконфузен, си припомня неизпълненото обещание и се опитва да замаже работата с ново:
— Старата ви молба не е стигнала до мене. Подайте нова!
Капитан Петко е разбрал, че княжеската дума не е като хайдушката, унизил се е веднъж и вече не желае да повтаря същата грешка, затова въпреки увещанията на големците от княжеската свита не подава никаква молба.
Вместо молба за пенсия Петко подава молба да бъде назначен за касиер в кредитната банка, защото колкото и невероятно да изглежда — човекът, през чиито ръце са минали купища неброено злато — наистина не се е погрижил за „сетнините“ си и едвам-едвам свързва двата края. Не че разходите му са много, но той е човек с широка и щедра десница и когато при него се явяват (а те все по-често се явяват) закъсали бивши негови четници, опросели арамии и заборчлели бивши хайдути и прокудени земляци, той няма сърце да откаже никому. Никой няма да повярва, че той няма пари, и той никога не го и казва. Раздава каквото има и старателно и докрай скрива своята обидна сиромашия, за да не падне сянка върху легендарното му име, да не се каже, че Петко войвода е оголял и опросял!