И се занизват неделите, месеците и годините в ходене от къщи и до касата, от касата в кафенето на Ахмед Ефенди Хадърчали, където турските посетители срещат бившия войвода на крака и се водят сладки разговори за миналите и сегашните работи. А „сегашните“ работи на някои от турците не вървят съвсем добре. Свободата е развързала ръцете на някои отмъстителни бабаитибългари или пък лакоми за бързо забогатяване властници и много от турците явно или скрито стават жертва на заплахи и шантажи. Това е дълбоко противно на бившия хайдутин и той се обявява в защита на всеки невинно подгонен или пострадал, все едно дали е турчин, гагаузин или грък. Прави многобройни услуги и спасява много хора от Местните произволи. С други думи, Петко и в мирния си живот остава закрилник на слабите, какъвто винаги е бил, и си спечелва по този начин искрената обич и уважение на простолюдието в целия град.
Освен в кафенето на Хадърчали много често войводата ходи в обущарницата на братя Стефанови, гърци, бежанци от Кешаи, съграждани на неговата първа жена, и с тях се разтъжва по землячески. Книгите доубиват останалото време. Да! Факт е, че бившият хайдутин Петко със страст и увлечение чете „патриотически“ книги като „Клетниците“ и това е най-любимото му занимание, когато се върне у дома. Понеже с очите не е съвсем добре — чете му Краикова, съпругата. Тя му чете, а той, облегнат на дивана, вперил поглед в тавана, слуша по цели часове и само от време на време моли жена си да поспре, за да си свие нова цигара, и отново се потопява в съзерцание на дивната борба между благородния Жан Валжан и неговите врагове, а очите му се просълзяват, когато безкрайната история с патилата на Жан Валжан завършва най-сетне с тържеството на човешката любов и правда.
Тая пуста опустяла правда, в защитата на която посвещава най-добрите сили от живота си, кара бившия войвода да зареже касиерството и да стане защитник по делата във Варненския „мирови“ съд. Той знае да чете и пише, говори три езика — турски, гръцки, италиански като майчиния си език, — има обществен престиж и будно чувство за човешката правда: всичко това е напълно достатъчно да бъдеш „защитник“ пред съда в ония блажени времена, когато все още има нЯкаква разлика между тоягата и правдата. И все още вярва, че тая правда ще възтържествува и на българска земя.
Кой ще знае по това време, че за тая правда скоро ще настъпят страшни изпитания и от тях ще вкуси пръв от варненските граждани Капитан Киряков?
Всичко започва наглед съвършено безобидно. През 1887 година пада правителството на Каравелов и на министър-председателското място сяда известният хъш, революционер и поет Стефан Стамболов, който решава да скъса с традиционната русофилска политика на княжеството и да насочи държавния кораб към австро-унгарското и немско политическо пристанище.
Капитан Петко Киряков, един от най-видните привърженици на русофилската партия във Варна, разбира се, не приветствува новата промяна. Това е много добре известно на съобразителния Стамболов и като преценява той каква сполука ще бъде за новия режим, ако привлече прославения бивш войвода, предлага му съблазнителния пост варненски окръжен управител. При едно неизказано условие, разбира се, да сподавя русофилските си чувства и да стане съратник на диктатора в изграждането на новата национална политика на България.
Предложението е съблазнително, но Капитан Киряков не се замисля нито за миг и дава отговор на Стамболова, че той като малограмотен не се смята за достоен да бъде окръжен управител.
— Ще ти назнача грамотен секретар! — не се отчайва Стамболов.
— Не! — идва новият категоричен отговор.
Честолюбивият диктатор няма да забрави този „афронт“ и ще дири по-нататък удобния случай да сложи тежката си лапа върху Петка. Този удобен случай идва 3 години по-късно с процеса срещу заподозрения в заговор против Стамболов известен вироглавец и юнак майор Коста Паница. На 17 май 1890 година Коста Паница е осъден на смърт. Докато се чака утвърждаването на смъртната присъда, в София се пуща слух, че в столицата ще пристигнат много арамии, приятели и почитатели на Паница, които ще направят опит за неговото освобождение чрез пленяването на княза, когато се връща от Бургас. По една случайност по същото време в София се намира и Капитан Петко.
На 2 юни към полунощ, малко преди да си легне, в хотел „При руски цар“, където е отседнал бившият войвода, на вратата се похлопва и се появява приставът на I софийски полицейски участък Бончев.