Той не може да награди войника с нищо, за да не събуди подозрение, пращал всеки месец по 50 лева на родителите му в едно варненско село, за да му ги препращат във Варна, докато кара военната служба. А когато войникът бил уволнен, Петко успял да го намери, завел го у дома си на гости, гощавал го, дарувал го с дрехи и обуща, дал му и пари за път и му заръчал, когато идва във Варна, винаги да се отбива в неговия дом и да се чувствува там като в своя бащин дом.
Среброто в косите му, този неприятен белег на старостта е полазил от ушите нагоре към олисялото му теме. Този Капитан Киряков стъпва бавно и носи бастун. Вярно, че когато е между хора, бастуна си той носи под мишницата и се мъчи да изглежда прав, но щом остане сам, било в градината или в някоя тиха улица — сваля бастуна и се подпира. Този Капитан Киряков пуши много и много мълчи. Посетителите в кафенето на Ахмед Ефенди, свикнали на неговите словоохотливи разкази, напразно очакват, че той отново ще се разприказва. Бившият войвода ще се обажда отсега нататък все по-рядко и по-рядко, ще се усмихва понякога, но никога вече познайниците и приятелите му няма да чуят неговия гръмогласен и откровен хайдушки смях.
Петко вече не е Петко: неукротимият, вярващият Петко е останал нейде между стените на Ичкале. Това, че още на следващата година — 1895-а — Русенският апелативен съд започва съдебно преследване срещу бившия варненски градоначалник Турчев за „причинените на Капитан Киряков незаконни изтезания“ — това не може да заличи нито огорчението, нито унижението, нито пък може да въЗВърне сломеното здраве и загубеното самочувствие.
В мрачното настояще хайдушкото минало на бившия войвода сега му се струва като да не е било никога и за да убеди самия себе си, а и другите, че все пак то наистина е било, Петко Киряков решава да се фотографира с униформата си на капитан от руската армия. Само че панталонът се оказва повреден от запалена цигара и снимката вместо в пълен ръст се прави само до кръста! Целия трагичен опит да се възстанови нещичко от славното минало, да се задържи вещественият спомен от геройското време, когато бейовете и пашите са треперели от него.
Напразен опит! Косата е вече оредяла, погледът е уморен и дори тъмният капитански мундир с десетте лъскави копчета и добре сресаните мустаци не могат да поправят тъжния израз на лицето и безнадеждната умора в очите на бившия войвода.
Може би не докосването с униформата, а докосването с живите хора — негови съратници в Родопа — ще му възвърне загубеното самочувствие, ще заличи нанесеното му жестоко унижение? Ще поправи разрушеното му вътрешно равновесие?
Може би!
Нека да опита.
Капитан Петко войвода наистина опитва. През 1895 година той решава да отиде в Чепеларе и да се види с топлосърдечните, гостолюбиви стари негови съратници и познайници родопчани.
Една от първите срещи, след като пристига в Чепеларе, е срещата на Капитан Петко войвода с родопския книжовник и негов сетнешен биограф Стою Шишков, който се намира по това време там като директор на чепеларското училище.
„Той имаше висока, стройна и мускулеста фигура — описва ни го Шишков, — но беше вече с оредяла и запрошарила се с бели косми коса, малки прибрани мустаци, бръсната брада, кръгло здраво лице с широко издадено чело, сини, но живи проницателни очи. Говореше тихо, спокойно, плавно, но с енергичен войнствен глас и се изразяваше твърде добре на хубав книжовен език, плод на петнадесетгодишното му живеене в Северна България и големите му занимания да чете. Той притежаваше добър запас от познания по всичко — продължава по-нататък Шишков описанието на легендарния войвода, — а особено по историята, военните науки и етнографията. Събеседника си той привличаше със своя хубав израз, дълбок проницателен ум, с рядката любов и привързаност към родината си. Обаче за себе си той не желаеше да говори и с досада слушаше, често недоизслушваше каквито и да било похвали за неговото минало. Всички тези качества, с които природата беше дарила Петка, още при пръв поглед неволно извикваха у човека чувство на почит и благоговение…“
Като знаем силата на личното обаяние, което излъчва Петко, и многото стари спомени, които го свързват с родопчани — лесно е да си обясним голямото празненство, което настъпва в Чепеларе с идването на войводата. Всички се надпреварват да го канят у дома си на гости, да ядат и пият, да посвирят и полеят хайдушки песни, но Капитана вече не обича нито шумните глъчки, нито веселите сбирки, а желае тихо да си поприказва със своите познати и приятели, при това — не в село, а в гората, на зелената морава, под стройните чепеларски смърчове и ели, на „сефалък“.