Тъй безпощадно мрачна се очертавала хайдушката им съдба, докато затворниците били заведени пред солунския Вали паша и единият от конвойните жандарми бръкнал в пояса да извади „масбата“ (съпроводително писмо). За щастие на арестантите, оказало се, че писмото е загубено някъде из пътя, а конвойният не могъл да обясни кой са арестуваните и за какви престъпления се изпращат те на солунския Вали паша. За късмет на Петко и другарите му (втори късмет за един и същи час!) тержуманинът1 на Вали паша се случил един благороден християнин, който моментално съобразил да използува работата в полза на доведените му затворници, като подучил хайдутите да казват, че са работници от Драма и че молят да бъдат върнати обратно там, та по-добре да се „отбистри“ вината им, за която те нямат и хабер. Тази хитрина хванала място и след двудневно престояване в Солун мнимите (невинни работници от Драма били отправени под стража на път за родния им град. Комньо Стоянов и Стоил Атанасов вървели поотделно, с окови на краката и белезници на ръцете, а двамата Петковци — малкият и големият — пътували заедно в един белезник (дясната ръка на единия — за лявата на другия). Два дена пътували Петко и другарите му в нещастие, докато стигнали най-сетне едно драмско село, където трябвало да се преспи. В това село (пак късмет!) учителят се намерил Петков познайник и с негова помощ, след като заптиите хубаво си хапнали, здраво пийнали и блажено захъркали — нашите хора „духнали“ волни и свободни из Драмското поле.
Волни и свободни, но без пари и без храна! Селата наоколо били повече турски и освободените хайдути, страхувайки се от издайничество, не смеели да се покажат никому, а се криели в обраните царевичаци, където събирали изоставени мамули да залъжат празните стомаси. Притиснати от глад, на втория или третия ден Петко и другарите му решили да се покажат на един овчар арнаутин и да си поискат хляб. Комньо и Стоил се скрили, а двамата Петковци, след като пооправили малко парцаливите си дрехи, явили се пред овчаря и му заискали храна. Арнаутинът доста се вгледал в двамата изникнали като изпод земята парцаланковци, но като ги видял без оръжие — дал им половината си хляб. Петковците започнали моментално да се хранят, но в същото време долетели близки удари на тъпан и се чуло пищене на зурла. Хайдутите попитали арнаутина какви са тия даули, дето бият. Арнаутинът им казал, че това са юшурджии (събрали десятъка). Петковците се доста позамислили: да дочакат въоръжените до зъби полупиюшурджии, видяло им се опасно. Да си тръгнат току-тъй набързо, след като взели хляба на арнаутина — можело да събудят подозрение у него. Решението било взето мигновено. Войводата смигнал на своя адаш, който с пъргавината на котка се хвърлил върху арнаутина, за да го обезоръжи, но арнаутинът се оказал силен и малкият Петко се намерил под него. В тая критическа минута идва на помощ войводата, който измъква от силяхлъка на арнаутина ятагана му, удря го по главата с тъпото и го поваля на земята в безсъзнание. Вземат му след това пушката и хукват из полето, преди юшурджиите да ги наближат. В тази минута четиримата хайдути още не знаят, че тъпаните не придружавали никакви юшурджии, а потерята, пратена да ги проследи. след като в Солун и Драма узнали кои са бегълците и какви са техните престъпления. Когато заптиите приближили до арнаутина, оня се свестил и разказал какво е изпатил. Потераджиите си плюли на краката и до вечерта хайдутите били заградени в едни гробища край някакво турско село и обсипани с пушечен огън. Другарите Петкови били ранени и заловени, а самият войвода, благодарение на тъмнината, незабелязано се вмъкнал в един провален в земята турски гроб и в него дочакал, от никого незабелязан, отминаването на потерята.
Останал без другари, в една враждебна, непозната местност, същата вечер още Петко решава да върви към Ксанти, а оттам за Гюмюрджина, където се надявал да намери оръжие, помощ и нови другари. Движейки се по пътя гладен и отмалял, той попада неочаквано на една стражарница, пред която двама заптии сърбали току-що свареното кафе. Петко понечил да се върне, но заптиите го забелязали и нямало никакъв изход, освен да върви право на вълка в устата.
— Кой си? Откъде си? — попитали заптиите, когато войводата ги наближил.
— Работник съм от Драма.