…Търкалят се дните все такива, и неусетно идва краят на годината 1898 и началото на новата 1899-а, когато един нов политически трус раздзижва първия месец на тази година: смяната на народняците с либералите на Радославов.
Новата промяна събужда нови надежди, но напразно. Партиите се сменяват, програмите се сменяват, лозунгите и обещанията се сменяват, но едно остава все едно и също: хората, властниците партизани, които все едно как се наричат — „стамболовисти“, „радослависти“, „демократи“ или, „народняци“, — са еднакво лакоми и двулични, еднакво егоисти и безскрупулни и безчестни. Защото по силата на някаква зловеща закономерност начело на обществения живот в тази епоха на обществено кипене излиза не най-умното,и благородното, а тъкмо най-безскрупулното, най-двуликото и безхарактерното.
Такива са и новите властници. Те дават на Петко да разбере, че ако той ги погледне с едно око, те ще го погледнат с две, но техните очаквания да го присвоят си остават напразни. Тъкмо напротив, когато всички си мислят, че бившият войвода е окончателно омазан, Капитан Киряков извършва една „лудория“, която всички слисва и стъписва. Тази лудория се състои в следното. Едно от първите мероприятия на либералното правителство на др Радославов е да сключи заем за откупуването на южнобългарските железопътни линии от частните компании, на които те принадлежат. При много възможности, които се предлагат на правителството, за да сключи тоя заем при условия горе-долу сносни, Радославов по внушение на княз Фердинанд сключва тая сделка тъкмо с виенските банкери, които определят най-безбожната лихва. Тоя очевиден грабеж предизвиква народния протест и преди всичко негодуванието на консервативната опозиция, в която се числи и Петко. Капитан Киряков не само че пръв се подписва под тоя публикуван във вестниците протест, но бившият войвода изработва едно черно знаме с надпис „Погребаха България“ и лично той го забива та покрива на своя дом, където няколко дни наред плющи под напора на морския вятър за общо удивление и възхищение на честните варненци.
Тази лудория на Капитан Киряков, станала венец на неговата хайдушка слава, показва, че макар тялото му да е било вече омазано, неговият рицарски бунтовен дух си остава и до неговия залез несломен. Тази малка подробност от биографията на прославения хайдутин, това предизвикателство на обезоръжения пред всесилната власт по своята дързост и красота надминава дори най-големите негови геройства, извършени в разцвета на хайдушката му дела!
Това е полетът на свещения фойерверк, който неочаквано избухва и раздира помрачения национален небосклон с една последна чудна светлина, която няма да угасне нито в сегашното, нито в следващите времена.
Черното знаме върху покрива на Капитан Петковия дом е не само едно .пророчество за бъдещето на България през следващите няколко десетилетия, то е също така и едно тъжно предзнаменование, защото няколко месеца след шумното и славно произшествие с черното знаме, на 7 февруари 1900 година смъртта покосява живота на легендарния войвода Петко, Новий Крали Марко за Одринския край.
Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ичкале, от мръсните клевети и трагични разочарования.
Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече.
На какво се е усмихвал Капитан Петко КирЯков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над жалката човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде!
Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант — по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета.
Джуджетата го умъртвяват наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне — все повече свети и огрява сърцата с благородния си пример, с кристаллата си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България.