— Здравей, Петко!
— Желая здраве на руския капитан! — с усмивка отговорил Петко и подал ръка.
„На вид много приятен и добър момък. На главата си имаше наш, казашки калпак, облечен бе в старинен български мундир, панталони от местна чиста вълна, руски ботуши, сабя — френска, ремъци и патронташ — руски“ — така описва Г. Джорджидзе в своята кореспонденция Петко войвода.
Дружески се срещат. Грузинецът го кани на гости в дома на масата.
— Аз много съм слушал за вас — казал Г. Джорджидзе.
— Лошо или добро? — попитал Петко.
— Лошо за нашия общ враг, а добро — от всеки българин!… Но сега — за друго. Знаеш ли ти, че правителството на Турция те е обявило за политически престъпник и изисква твоето предаване?
Очите на Петко се наляха със злоба. Лицето му стана жестоко и страшно.
— Аз политически престъпник? Аз не разбирам от политика. Само виждам, че трябва да се изстисква кръвта на тези, които са врагове на моя народ и са му причинили много страдания; ако това е политика, нека така да бъде — аз съм политически престъпник. Какво мислите вие за това, капитане? Може би искате да ме задържите?
Грузинецът се разсмял:
— Аз, както и цялата руска армия, те считаме за мъжествен защитник на братския български народ и ние дойдохме със същата цел, затова няма какво да мислиш.
Дълго разговарял грузинският журналист с Петко. Нагостил го с вино. В този смел човек той намерил на българска земя нов приятел — открит, смел патриот.
(Виж в си. „Родопи“ бр. 4/1980 г. очерка „Двамата капитани“ от съвременния грузински журналист Андре Карбелашвили, който откри в „Дроеба“ дописката на Г. Джорджидзе от 1878 г. и направи известна на съвременните читатели описаната в нея среща между двамата капитани. Тази дописка говори между другото колко точно и добросъвестно е говорил капитан Петко войвода в редките случаи, когато се е отпущал да разказва за себе си.)
След като при срещата на двамата капитани се изяснява, че Петко няма нищо, общо с грабежите, извършвани от местни разбойници, злоупотребяващи с неговото страшно име, започва бойната дружба на Войводата с руските освободителни войски. Той отново събира своята дружина и започва битка срещу метежниците на полковник Сенклер, и този път става „страшилище“ не само за турците, но и за англичаните, които чрез метежа на Сенклер кроят „развалянето“ на СанСтефанска България.
Ето едно от многото писма и Доклади на английските агенти от онова време за ролята и значението на Капитан Петко войвода.
„Дедеагач, 28 май 1878 г.
Имам чест да представя;на Ваше превъзходителство следния рапорт относно случилото се тук през последните няколко дни, което е породило голямо безпокойство и страх в града и околността. Ваше превъзходителство навярно е вече слушал за българския злосторник Петко — страшилището на този край от няколко години насам. Настойчиво се твърдеше миналия месец януари, че този Петко с двама от другарите му бил убит от полицията в една колиба близо до с. Кемерли, дето се бил укрил. Този слух обаче се оказа неверен, тъй като известно време след това той се появил отново с една чета, с която влязъл в Марония и се укрил. Заобиколен от турски войници, той и другарите му успели да си пробият път (и избягали), след като нанесли тежко поражение на турците и изгубили само двама души от своята чета.“
(Доклад на вицеконсул Уилшайр до сър Хенри Лейард, английски посланик в Цариград.)
И ето, по зла ирония на съдбата, това „страшилище“ за английската дипломация става през 1886 г. страшилище и за някои българи в Княжеска България. По време на изборите за Велико народно събрание през тази година (както четем в спомените на К. Божков), Петко войвода, който изпълнява по това време длъжността изборен чиновник, касиер на Земледелческата каса, е „бил арестуван от градския началник Петев, под предлог, че бил в опозиция и са го държали затворен до свършването на изборите“.
ОЩЕ ПОДРОБНОСТИ ЗА „МИРНИЯ“ ЖИВОТ НА КАПИТАНА СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
Според К. Божков, когато в края на май 1890 г. (четири години след първото му арестуване) Капитан Петко войвода отишъл в София по частна работа, там внезапно бил арестуван. Софийският градоначалник Минко Радославов наредил бившият войвода да бъде затворен в една килия, съседна на килията, където се намирал осъденият на смърт майор Паница. Двете килии били разделени с желязна решетка, така че двамата затворници могли да разговарят. Намерението на Радославов било да подслушат очаквания между тях разговор и да научат някои подробности, които според следствените власти, Паница упорито премълчавал. Оказало се обаче, че Капитанът и майор Паница не се познават и Войводата бил изваден от ареста.