— Имаш ли тескере?
— Тук е, в пазвата! — излъгал Петко. Той се надявал, че те няма да искат да го проверяват, но заптиите станали и понеже било тъмно, заповядали на Петко да вземе ибрика с водата и да влезе в стражарницата, за да проверят тескерето му. Още малко, и отново щял да падне в капана, но бързата му съобразителност, която неведнъж ще го спасява от тука нататък — спасява го и този път. Когато заптиите влизат през вратата, Петко, който върви след тях, вдига тежкия меден ибрик и с всичка сила го стоварва по главата на близкото заптие, което пада върху другото, а в това време войводата затваря вратата на стражарницата, слага ключалката и с бързи крачки се отдалечава от опасното място.
Сивото есенно утро сварва пребития от ходене войвода в окрайнините на Ксанти. Той хем върви, хем постоянно се озърта дали не се задава някаква опасност. Вместо отзад — опасността се появява отпред, когато иззад един завой пред наш Петка неочаквано се изпречват двама конни полицейски стражари (суварета). Жалката външност на човека, когото виждат пред себе си, привлича тяхното внимание и те насочват конете си към този подранил полубос, дрипав и окаян пътник. Петко се оглежда къде да бяга, но веднага разбира, че в равното без едно дръвче поле ще бъде настигнат о г стражарите, преди да е изминал десет крачки. Да се съпротивява — няма с какво. А заптиите приближават и той усеща по лицето си парещия дъх на конските муцуни. И тогава нова хитрина се ражда в главата на Петка: той започва да крещи несвързани турски думи, търкаля се по земята и си върти очите, удря коня на едното заптие, .конят се подплашва и ездачът се изтърсва на земята, фучи, вие, фъфле, вика и размахва пред лицето на слисаните стражари своите окървавени юмруци, изобщо с такава убедителност изиграва „беоппта“ игри, че двамата суварета побързват да се отдалечат, от този малоумен, който върви подире им и Не престава да крещи.
След това щастлизо разминаване с явната опасност младият войвода си плюва на петите и благодарение на своето челичено здраве и жилава снага успява да се добере до Гюмюрджина, където стъпва на родна земя и свободно си поема въздух.
ОСМАН АГА ТОЧИ ЗЪБИ НА ПЕТКО, НО ПОЛУЧАВА УДАР В ЗЪБИТЕ. ТАЙНОТО ОРЪЖИЕ НА ХАЙДУТИНА
От 6 януари 1863 година, когато Петковата чета била пленена, до края на септември, когато след най-различни изпитни той единствен от деветимата свои другари успява да се откопчи от лапите на турската власт, минават около десет месеца. Десет месеца във вериги и в пранги които запознават младия войвода съвсем отблизо с турската полицейска машинария, с човешката подлост и двуличие. След тези затворнически десет месеца, загубил първите си другари, положението на Петко изглежда безнадеждно, но в действителност не е така. Той няма другари, оръжие и дрехи, но има многобройни съчувственици. Има едно войводско име, превърнало се в знаме и надежда на всички потиснати, което събира около него нова дружина.
Есента и зимата на 1864 година минават в събираме на хора, въоръжаване, в дирене на сигурни ятаци и разузнаване, а щом през пролетта се появява шума, новата Петкова чета излиза в балкана и започва хайдушката си работа. Разбира се, потерите също не спят и между тях и четата се завързват едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно — в планината Саръкая, Маронийско, Петко войвода дава отпор на своите преследвачи и не само ги отблъсква, но ги и преследва.
Тези несполуки или — направо казано — поражения на потерите вбесяват турските големци и особено един от тях — прочутия бинбаши Осман ага, кърагасъ в Одрин, човека, който отряза главата на Ангел войвода, заби я на кол и получи заради това геройство своя бинбашийски чин. Този човек заявява на пашата в Одрин, че той ще види сметката на новия войвода Петко само за неделЯ-две и в изпълнение на бабаитската си дума тръгва с една голяма и добре въоръжена потеря да преследва новата си жертва.
Дългогодишният опит в преследване на хайдути е научил бинбаши Османага да бъде предвидлив и предпазлив. Тръгнал веднъж по дирите на Петка, той през където и да мине, когото и да срещне — задържа го, успява по този начин да запази в тайна своя поход и неусетно да се доближи до хайдушката дружина, която на 14 август се намира на левия бряг на Марица, под една дебела горска сянка в местността Куртбуджак. По този начин хайдутите били неусетно заградени и Османага вече предвкусвал една лесна победа и едно славно завръщане в Одрин, когато първите пушки пропукали и се завързала неравна битка.