През 1908 г. „Ичкале“ било разрушено. Така е било заличено страшното онова място, където Петко войвода е бил хвърлен по вина на Турчев, със съдействието на
ШПИОНИНА АНГЕЛ РАЙЧЕВ.
Известно е за Ангел Райчев, че той е „оръдието“, с което си е послужил Турчев, за да изпълни своите замисли срещу омразния му Капитан Петко войвода. Това „оръдие“ обаче се е различавало от Турчев с някои проблясъци на съвестта, които издават един много по-сложен, а и драматичен, бих казал още, характер у шпионина Райчев. Право да мислим така ни дават няколко факта в поведението на Райчев по време на „операцията“ за провалянето на Петко войвода, които трудно могат да се обяснят с обикновена немарливост или несъобразителност. Първият факт е този, че на срещата с Капитана, когато да тръгнат за резиденцията на министърпрезидента Стамболов, той пристигнал с голямо закъснение и насмалко да провали по този начин цялата работа.
Второ: при арестуването на Капитана и съпровождащия го Райчев от стражарите, лимонаденото шише с динамита не е било прехвърлено от Райчев, според уговорката с Турчев, в джоба на Капитана, и се намерило в джоба на шпионина.
По-нататък (според спомените на Божков), когато след ареста идва Турчев да извърши разпита и пита стражарите „какво става“, старшината отговаря, че са „уловили двамина комитаджии“ и че „в единия от тях, именуван Ангел Райчев, е намерено в джоба на палтото му едно стъкло с динамит“. Като чул това, Турчев кипнал и се развикал да му доведат веднага Райчев. Когато Райчев влиза при Турчев, той бил посрещнат с приятелски поздрав, а след това със строг началнически глас градоначалникът попитал „арестувания“ как е станало така, че динамитът се е намерил в неговия джоб. На това Райчев отговорил: „Аз си изиграх ролята и трябва да си получа възнаграждението, но не съм виновен, ако вашата стража не съумя да изпълни задачата: хващането трябваше да стане при манастира, а не тук.“ След това между двамата — шпионина и градоначалника се повел разговора как да се оправи сторената грешка. Решили накрая Ангел да казва, че петте лева за купуване на динамита били дадени от Капитан Петко.
Пазен от стражарите вън от стаята, където ставал разговорът между Турчев и Райчев, Капитанът чувал добре разправията между тях и когато бил повикан пред Турчев и му били зададени първите въпроси, той казал на Турчев: „Зная всичко, каквото сте кроили против мене, защото Ангел Райчев ме е посветил в тази работа.“
Турчев се много смутил при този отговор, пребледнял от яд, разревал се отново да му доведат Райчев за очна ставка. Турчев задал въпрос на Ангела да каже как стои работата и Райчев отговорил, както се били споразумели, т. е. че динамитът бил закупен с парите на Войводата, „за което аз се възмутих от тази клевета (разказвал самият Войвода на К. Божков) и се хвърлих върху лъжливеца, за да го разкъсам на парчета, но той беше отърван скоро от пристигналите стражари, които стовариха по гърба ми прикладите на пушките си“.
От всичко казано дотук излиза, че веднъж Райчев закъснява за срещата с Капитана. Втори път, закъснява с прехвърлянето на барута в неговата дреха, уж че стражарите по-рано са ги изненадали, което не е вярно, защото е известно, че Райчев е трябвало да подаде знака за арестуването, като запее песента:
ОЙ ти, Черно море защо тъй ревеш…
Това той наистина направил, но без да прехвърли преди това динамита в джоба на Капитана.
Случайно ли е всичко това?
Мисля, че не. Не случайно Райчев закъснява веднъж за срещата и след това с прехвърлянето на шишето. По всяка вероятност в пристъп на някакво угризение на съвестта Райчев е решил да остави една вратичка за измъкването на Войводата от бедата, в която е щял да бъде вкаран с неговата (на Райчев) помощ и съдействие. Всичко това не изкупва вината на Райчев, по от чисто психологическа гледна точка случаят с него е по-различен, отколкото с градоначалника Турчев — един чиста проба злодей, у когото не забелязваме от начало до край нито една човешка тръпка.
Райчев (както пише в спомените си К. Божков) след падането на Стамболов забягнал в Цариград и не се върнал оттам, докато много други по-сериозно провинили се от него не само че си останали по местата, но се и включили в администрацията на следващото управление. Райчев, очевидно, е имал малко повече съвест, отколкото е била нужна за един професионален шпионин и трябвало да си тегли последиците от това.