Битката била наистина неравна: срещу всеки Петков човек имало двадесет жандарми, срещу всяка хайдушка пушка гърмели двадесет заптийски, .но жандармите били зашеметени от буйната стремителност на Петковите хайдути и слисани от необикновената смелост на техния войвода, който с кървав ятаган тичал пред своите момчета, поразявайки по пътя всичко живо. Пред тоя светкавичен напор от „бабаитлъка“ на Осман ага не остава нито следа и ние го виждаме да се предава с цялото си въоръжение, а след това, разтреперан, уплашен и смирен, да моли Петко за милост. Войводата знае кой е Осман ага, какви са неговите кървави злосторства и желае да го накаже, ала не със смърт, а с позор и всеобщо презрение. Ето защо, след като няколко пъти натопява в реката бабаитина и отново го изважда, кара го да целува под опашката конете при всеобщия кикот на развеселените хайдути, остригва левия мустак и дясната му вежда и заедно с другите пленници го пуща да си ходи „по живо, по здраво“, откъдето е дошъл. Шегата е грубичка, но главорезът Осма н ага напълно я заслужава заедно с всичките нейни последствия. Прочутият, славният, влиятелният бинбаши Осман ага изведнъж пада от върховете на своята слава, за да се търкулне в бездната на най-жестокото презрение. Никой турчин не може да му прости, че той е искал милост от хайдутина и е целувал под опашката неговия кон, затова откъдето и да мине Осман ага, хората го срещат с ледено презрение и унищожително мълчание. Излъганият в своите надежди одрински паша също не прощава на своя любимец, изправя го на съд и го праща в затвора — докрай унижен и обезчестен, затаил в душата си неутолима злоба и желание за мъст. Съдбата или — още по-добре — случайността, която обича понякога чудните игри, наистина ще даде възможност на Осман ага да срещне Петка още веднъж, но за тая неосъществена още среща и за нейните последици ще разкажем по-нататък.
Победата над Осман ага и следващите две кръвопролития сражения с турските потери в планините Карлък и Шапкъна, Гюмюрджигаско, още повече прославят Петко, а потерите вече истински започват да се боят от този едър като хала и подвижен като котка млад войвода, който стреля много точно и размахва сабята необикновено сръчно. На това отгоре той проявява рядка съобразителност и хитрост. Четата му може веднага да изчезне, ако се види в опасност, защото Петко навсякъде е скрил запасни дрехи за своите момчета и всяка минута може да ги преобрази на овчари или въглищари, на чифчии или рибари и да ги пръсне по селата при своите ятаци, за колкото си време иска. Освен това, след като е бил няколко пъти предаден от шпиони, той разбира необикновената сила на разузнаването и създава по къшлите, градовете и селата широка мрежа от свои съгледвачи, които следят за движението на турските потери и донасят на войводата за тяхното число, въоръжение и намерения. Това дава възможност на Петко да да напада от засада и разбива, или пък, когато се налага овреме да се оттегля и спасява. Неведнъж тези съгледвачи придружават потерите като „помагачи“ или „водачи“, без никому наум да идва, че това са Петкови съгледвачи и ятаци.
Силна опора имал Петко и в местното българско и гръцко население, което виждало в негово лице своя защитник против бейските произволи и зулумства. Това, че Петко говорел отлично гръцки, давало възможност на гърците да го причисляват към своята народмост и дори погърчили неговото бащино име от Кирко — на Киржк. Благоразумният Петко дипломатично премълчавал тези опити на гърците да си го присвоят, стига да помагат на дружината и дори започнал сам да се именува „Киряков“ вместо „Кирков“, за да хвърли мост между себе си и тях.
За да стане Петко всеобщ любимец и герой не само на българи и гърци, но и на всички бедни турци и помаци, много допринесло неговото пословично благородство и необикновена доброта. За тези рицарски качества на войводата говори следната случка в село Ташлък, Марониско. Там живял някакъв си турчин Селим Ходжа, известен със своето богатство и с трите си хубави дъщери. За издръжка на своята хайдушка чета Петко войвода имал обичай да взима хайдушки данък тъкмо от такива богаташи, затова един ден, когато Селим Ходжа се завръща от следобедната си молитва в джамията — в къщи, Петко загражда с момчетата си Ходжовия дом. Самият той заедно с няколко души влиза при изненадания и до смърт изплашен Селим Ходжа, който смятал, че нападът на хайдушката чета ще има за последствие обезчестяването на дъщерите му, което било в обикновената практика на обикновените разбойници. Петко забелязал ужасния страх, който разлюлявал Селим Ходжа, и като разбрал каква е работата, казал му да прибере дъщерите си в съседната одая, а след това да донесе лирите, които има. Възрадвамият Селим Ходжа побързал да изпълни нареждането на войводата, скоро се върнал и тръснал в средата на одаята един вързоп с 2160 лири.