— Халал да ти са — рекъл той. — Вземи ги!
Войводата спокойно отброил 500 лири от купчината, а останалите побутнал към Селим Ходжа, да си ги вземе, като обяснил, че петстотин лири са достатъчни за издръжката на дружината. Слисаният турчин не вярвал на очите си и дълго не смеел да посегне към купчината злато, което неочаквано се връщало към него, а като се уверил, че войводата наистина;не се шегува — спуснал се да целува ръката му, да го благославя и благодари. След това викнал на своите да приготвят за „пехливаните“ по едно хубаво кафе. Кафето било бързо приготвено и една от дъщерите на Ходжата го поднесла. При това мигновено появяване на девойката един от младите четници в дружината, някое си гърче Лука, намигнал на момичето. Забелязал това неблагоприличие, което нарушавало строгия морал на хайдушката му чета, войводата заповядал на Лука още в същата минута да свали хайдушкото оръжие от себе си и незабавно да напусне четата. Тази постъпка на войводата така покъртила Селим Ходжа, че до края на живота си той останал между най-верните Петкови приятели и почитатели.
Веднъж — след като няколко дена скитали Петковите хора гладни из балкана чули звънци и се отправили към тях, за да потърсят нещо за ядене. Смрачило се, когато четниците наближили едно стадо, което пасяло някакво си помаче.
Хайдутите навикали козарчето и го накарали да им свари качамак, а след това да им заколи един козел, за да приготвят печено, месо на жар. Козите, както се разбрало, били „сбирщина“ от по три, четири, пет на няколко души селяни от съседното село Узундере, Гюмюрджинско. За да не заколи козарчето козела на някой си сиромах, Петко му заповядал да хване от своите козли и го заплашил, че ако излъже, ще го убият. Козарчето изпълнило хайдушката заповед. След като яли каквото яли, хайдутите разсекли останалото печено, бутнали го в торбите и тръгнали да си вървят.
— Колко ти струва козелът? — попитал войводата и започнал да развързва кожената си кесия.
— Нищо! — отговорило козарчето. — Нека да е армаган!
— Като е тъй, ето пък от мене тоя армаган! — казал Петко и в ръката на момчето звъннали пет-шест лири, колкото за пет козли.
— Баща ти какво работи? — попитал войводата, като забелязал дрипавото ямурлуче на помачето.
— Бубайко ми е на нивата. Оре с нашата и комшийската крава!
Петко войвода се позамислил, а след това бръкнал отново в кесията, извадил още пет лири и ги пуснал в ръката на момчето.
— Дай му — рекъл — тия пари да си купи два вола, да се не мъчи с комшийската крава!
Както по-сетне ние ще имаме случай да се убедим, тези помощи не са били рядка случайност, а практика в живота на хайдушката дружина и се давали на всички бедни независимо от тяхната вяра и народност. В това отношение Петко е комай единственият български хайдутин, надживял религиозните и народностни различия, затова стърчи, кажи-речи, сам в тая кървава епоха — един своеобразен рицар на своето време, посветил всичките си сили в защита на бедните, които му се отплащат с обич. Това е всъщност тайното, всесилното оръжие на Петко войвода, което му дава възможност да се движи в планината и полето като у дома си и да се спасява от всякакви опасности.
ЮНКЕР В АТИНА. ВЪСТАНИК В КРИТ. КАПАНЪТ НА Д-Р ДИМИТРИС. ПЪРВОТО МОРСКО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ПЕТКО. И ОТНОВО В РОДНИТЕ ГОРИ
След битката със злополучния Осма н Петковата дружина на два пъти захваща бой с турците в околностите на Гюмюрджина — на 30 август и на 28 септември — и в двете битки войводата се покрива с нова слава. Междувременно тая му слава отколе е прескочила границите на Гелиболоюия санджак и е стигнала в Атина, където се намира гръцкият революционен комитет за повдигане на Критското въстание. Ръководителите на комитета разбират каква печалба ще бъде за тях, ако привлекат за делото на гръцката освободителна борба смелия българин, и го поканват да отиде в Атина, за да следва там военното училище.
Тази покана се харесва на младия войвода. Това, че славата му е проникнала до Атина и там му възлагат своите надежди, не може да не подействува върху неговото честолюбие. От друга страна, старото му желание да учи може да се изпълни по този начин без никакви усилия. Това са истинските причини да изостави Петко родния си край и хайдутлука и: да замине за Атина.
През есента на 1864 година Петко войвода пристига в Атина и става слушател във Военното училище. През юли 1865 година революционният комитет за подготовка на Критското въстание, като сметнал, че Петко достатъчно се е наслушал на военните уроци, решава да го използува за една специална мисия в Македония. Мисията се състоя в това: да се обходят македонските краища и да се организира едно въстание, което би отвлякло вниманието на турците от предстоящото Критско въстание.