— Навярно си се безпокоил много, че толкова дълго не се явих?
— Страхувах се да не са те хванали и убили, — отговори капитан Темпеста.
— Не бери грижа, никой още не се съмнява в мене, — отговори арабинът. — И все пак, през оня ден, когато ти се бореше с Дамаския лъв, пищовът ми бе готов да го застрелям, ако би те надвил.
— По-добре ли е той?
— Мулай-ел-Кадел е твърде кален. Почти е на оздравяване и след няколко дни пак ще възкачи коня си. Но аз ви нося и друга новина, която ще ви зачуди.
— Каква?
— И полякът върви към оздравяване.
— Кой? Лашчински? — извикаха в един глас капитанът и подпоручикът му.
— Да.
— Нима турчинът не го уби със сабления си удар? — запита подпоручикът.
— Не, господине. Изглежда, че мечките от горите на Полша имат здрави кости.
— И после не го ли довършиха?
— Не. Той се отрече от кръста и прегърна вярата на пророка. Този авантюрист има леко сърце и нему е все едно, веднъж да се моли на кръста, друг път на Мохамеда.
— Безподобен подлец! — изпика Перпиняно с отвращение. — Значи, той и срещу нас, братята му по оръжие, ще се сражава?
— Щом оздравее, ще го направят капитан в турската армия, — продължи арабинът. — Един паша му обещал този чин.
— Този човек действително смъртно ме мрази. А аз нищо не съм му направил. Само да не ме…
— Какво, господин капитан? — запита венецианецът, като забеляза, че той не се доизказа.
Вместо да отговори, той се обърна към арабина:
— Още нищо?
— Нищо, — отговори Ел-Кадур и направи едно отчаяно движение. — Не мога да разбера, защо държат в такава голяма тайна мястото, където са закарали господин Лю-Хюсиер.
— Нищо ли няма да науча за него? — тихо се запитваше младата херцогиня, сподавяйки сълзите си.
— Не се отчайвай! — каза арабинът. — Аз продължавам всяка нощ да се движа и разузнавам, докато най-после достигна целта и разбера къде е. [о ние вече много знаем за него, най-главното — той е жив!
— Нямаш доказателства за тава, мой верни Ел-Кадур.
Внезапно нощната тишина бе раздрана от страхотен тътнеж. От турския лагер долетя биене на барабани и свирене на тръби, после се разнесе един луд глъч и се зачуха изстрели.
Хиляди факли изведнъж, като по даден знак, се запалиха и задвижиха по равнината. Всички се отправяха към средата на лагера, където беше палатката на великия везир.
Капитан Темпеста, Перпиняно и Ел-Кадур веднага отидоха на крепостта, християнската стража затръби за тревога и венециянските войници, които спяха в казематите, взеха оръжието си и се изкачиха на крепостта.
— Готвят щурмуване! — каза подпоручикът.
— Не, господине, — каза спокойно арабинът. — Това е бунт, който още тази сутрин бе подготвен в лагера.
— Бунт срещу кого!
— Срещу великия везир Мустафа.
— Защо? — запита Перпиняно.
— Да го принудят да започне с всички сили наново щурмуване на крепостта. Осем деня вече войските лежат в бездействие и затова сега се бунтуват.
— Ние забелязахме, че нещо става там, — каза Перпиняно. — Да не е болен великият везир?
— Напротив, по-здрав не може и да бъде, но сърцето му е във вериги.
— Какво значи това, Ел-Кадур? — запита Темпеста.
— Това значи, че едно християнско момиче от Крит му е направило това. Великият везир е влюбен и може би, под влиянието на тази хубавица, не иска да ви напада.
— Могат ли очите на жена действително да упражнят такова влияние върху един така жесток военоначалник? — запита подпоручикът.
— Разправя се, че тя била неземно хубава. Но аз не бих искал да съм в кожата й, защото цялата войска иска смъртта й, смятайки, че тя е виновна за бездействието.
— И мислиш ли, че великият везир ще отстъпи пред волята на войниците си? — запита капитан Темпеста.
— Ще видите, че той не ще може да се противопостави на тяхното желание, — каза арабинът. — Султанът има шпиони в лагера, и ако той разбере какво настроение цари между войниците, веднага ще изпрати на главнокомандуващия си свилено въже. А вие знаете какво значи един такъв подарък: или сам се обеси, или ще го набият на кол.
— Бедното момиче! — извика трогнат капитан Темпеста. — И после?
— След като бедната критиянка бъде погребана, трябва да очаквате едно диво нападение.
— Ние ще бъдем готови да ги посрещнем както трябва, — каза Перпиняно.
Арабинът поклати глава и състрадателно погледна херцогинята. И изпускайки една дълбока въздишка, каза:
— Те са твърде много.
— Поне не ще им позволим да превземат неочаквано града.
— Навреме ще бъда аз пак тук и ще ви донеса новини. Да се върна ли в турския лагер?