Капитан Темпеста не отговори. Той се наведе под перилата, вслушваше се в лудите викове на неприятеля и следеше с очи движението на факлите, които все повече се трупаха около палатката на великия везир.
— Да вървя ли? — запита повторно арабинът.
— Да, върви, славни мой Ел-Кадур. — каза капитан Темпеста. — Използувай затишието на стрелбата. И ако ми желаеш щастието, продължавай да разпитваш.
Върху очите на сина на пустинята премина сянка на голяма скръб. И с глас на примирение той каза:
— Ще направя, каквото пожелаеш. Само да мога да видя красивите ти устни усмихнати и челото ти светло от радост.
Капитан Темпеста направи знак на подпоручика да остане назад. После той придружи арабина до валовете на крепостта.
— Ти ми каза, че капитан Лашчински е жив, — каза той.
— Да, господарке, и не мисли даже за умиране.
— Наблюдавай го добре!
— Какво се боиш от този предател, господарке?
— Той откри, че съм жена.
— Да не би да е влюбен в тебе? — попита Ел-Кадур и лицето му придоби страшен израз.
— Кой знае? — отговори херцогинята. — Може би ме мрази, защото аз, като жена, победих Дамаския лъв, а може би и тайно да ме е обичал. Тежко се разбира човешкото сърце.
— Виконт Льо Хюсиер, да — но този поляк, не! — промълви с треперещ глас и стиснати зъби арабинът.
— Не бой се, мой бедни Ел-Кадур! — каза херцогинята. — Или Льо Хюсиер, или никой друг! Аз твърде силно обичам този герой!
— Сбогом, господарке! Ще наблюдавам този човек. И аз виждам в него враг на щастието ти, но и ще го дебна, както лъвът жертвата си. Щом заповядаш, твоят беден роб ще го убие.
Без да дочака отговора на херцогинята, той прескочи вала и се загуби в тъмнината. Херцогинята се загледа в тъмнината.
Перпиняно видя, че е останала сама, и се доближи.
— Изглежда, че турците са се умирили, — каза той. — Дали не са убили вече християнката? Тия мошеници са способни на всичко като ги хване бяс, не жалят нито жена, нито дете.
— За жалост, да! — въздъхна херцогинята.
Действително, виждаше се, как факлите се събираха на групи и после на дълги редици, като светли панделки, чертаеха ивици по тъмното поле.
Нощта мина без тревога, както бе казал Ел-Кадур, и обсадените можаха спокойно да си отпочинат.
Едва утринната заря бе пропъдила и последните звезди, пред крепостта Свети Марко се показаха един тръбач и четири турски конника с високо вдигнати алебарди, на които се развяваха бели знамена. С висок глас те молеха за кратко примирие. Обръщайки се към офицерите на крепостта, те им извикаха отдолу, че ще им представят едно интересно зрелище, което ще е от значение за края на войната.
Офицерите помислиха, че пак ще бъдат зрители на двубой и заповядаха да спре стрелбата до пладне.
Десет минути по-късно събралите се на крепостта видяха нареждането на неприятелските пълчища, като за парад.
— Дали искат да ни вдъхнат страх с това зрелище? — запита Перпиняно капитан Темпеста, който наблюдаваше тоя парад.
— Не зная, — отговори младата графиня. — Но непременно се готви нещо особено.
Изведнъж спряха барабаните и тръбите. Пред крепостта Св. Марко се разтвориха редиците на неприятеля и обсадените видяха самия велик везир Мустафа, целият в шлифована броня, с голям тюр-бан на главата, изпъстрен с диаманти и с букет от скъпи пера. Той яздеше един белоснежен арабски жребец с дълга опашка и великолепна амуниция; на главата му имаше голяма китка от щраусови пера, стремената бяха широки и позлатени.
След него яздеше едно момиче на бял кон. Тя бе обвита в бял воал, така че лицето й не можеше да се види. След нея идваха пашите и военоначал-ниците в светещи ризници.
Великият везир яздеше ходом и здраво държеше поводите на разпенения си кон като другата си ръка бе поставил на кръста си. Триста разкрачи пред Марковата крепост той спря, погледна строго към християнските военоначалници, насъбрани на крепостта, и извади от ножницата извитата си сабя. Обръщайки се към войниците си, той извика с гръ-мотевичен глас:
— Вижте как вашият везир къса веригите си! Везирът пришпори коня си така, че той връхлетя върху другия бял кон. Тогава везирът се изправи на стремената си и с един страшен замах отсече главата на момичето, която отхвръкна надалеч.
Тялото на обезглавената остана няколко секунди на седлото, белият воал почервеня от кръв, и после се строполи на земята. Един вик на ужас се понесе от християнската крепост.
Великият везир изтърка сабята си от чапрака на коня и спокойно я постави в ножницата. После насочи ръка към Фамагуста и със страшен глас, приличен на гръмотевица, извика:
— И сега вие, неверни кучета, ще отговаряте за кръвта, която пролях. Довиждане тази вечер!