Шурмуването на Фамагуста
Заплашванията на великия везир направиха дълбоко впечатление на християнските военоначалници. Те познаваха смелостта и непоколебимата воля на този страшен воин и бяха сигурни, че още тази нощ ще трябва да очакват страхотна атака на неприятеля, а знаеха, колко е слаба съпротивителната им сила.
Страшен ужас бе обхванал всички. Те инстинктивно чувствуваха, че е наближил края на Фамагуста и че предстои ужасна кървава баня. Турската войска, двадесет пъти по-многочислена и с много по-силна артилерия, се чувствуваше сигурна в победата.
Току-що бе ударил часът за обед, и всички оръжия на гарнизона, на крепостта и на кулите, загърмяха и откриха адски огън, който покри полето с куршуми и камъни. А в това време аркебузите непрекъснато стреляха по пълзящите към крепостта минохвъргачи.
Тази оглушителна бомбардировка трая до залез слънце и направи големи поражения на неприятеля, като накара да замлъкнат и няколко от далскобой-ните му оръдия. Когато съвсем се стъмни, тръбите засвириха за тревога и призоваха цялото население на помощ за защита на крепостта.
Също и турските тръбачи и барабанчици забиха тревога, а от време на време се долавяше гласа на мюезина, който окуражаваше синовете на исляма и ги фанатизираше:
„В името на Аллаха! Разрушете всичко! Убийте всичко! Няма друг Бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк!“
Защитата бе концентрирала по-големите сили в крепостта Свети Марко, защото знаеше, че главният удар на неприятеля ще бъде насочен срещу нея, която бе ключа на превземането на Фамагуста. Най-добрите офицери бяха изпратени там, между тях и Темпеста, и двадесет от най-силните и тежки далекобойни оръдия.
Тия оръдия със своята непрестанна стрелба, изглежда, че направиха големи поражения на неприятеля, който се движеше в гъсти маси и чиято кавалерия се стремеше да заобиколи всички изходни пунктове на града.
Току-що бомбардировката бе започнала отново, и Ел-Кадур, който бе напуснал преди атаката турския лагер, се изправи пред Темпеста.
— Господарю, — каза той със силно треперещ глас и погледна съчувствено херцогинята. — Съдбоносният час на Фамагуста е дошъл! Ако не стане някое чудо, утре градът ще бъде в ръцете на безверните.
— Ние всички сме готови да умрем, — отговори херцогинята с примирение.
— А господин Льо Хюсиер?
— Бог да го пази!
— Може би още има време да избягаш. Ти би могла да се скриеш под голямата ми арабска пелерина и в суматохата никой да не забележи това.
— Аз съм войник на кръста, — гордо отговори херцогинята. — Аз няма да отнема на Фамагуста един меч, който още трябва да изпълнява дълга си.
— Значи не искаш да дойдеш, господарке?
— Невъзможно! Капитан Темпеста не е клет-вопрестъпник на християнството.
— Да бъде волята ти, господарке. — каза трогнат арабинът. — До тебе и аз ще умра.
И тихо добави:
— Смъртта заличава всичко, и бедният роб ще почине в мир.
Между това огънят на оръдията ставаше все по-ужасен. Железни и каменни гранати падаха по крепостта, куршуми се сипеха и убиваха защитниците. Тъмното поле приличаше на огнено море и гърмежите бяха така страхотни, че крепостта трепереше и се рушеше, и части от нея с трясък падаха в околовръстните ровове.
И все пак, с желязна воля венециянските войски отстояваха на куршумите и напъна на настъпващите неприятелски орди.
Еничарите водеха настъплението, а след тях албанците, арабските и малоазиятските милиционери.
На много места бе минирана от турците Мар-ковата крепост. Страшни взривове следваха един след друг. Стените се клатеха и зъбците падаха.
— Аллах! В името на пророка! Смърт и гибел на неверниците! — крещяха хиляди гласове и заглушаваха стрелбата.
Еничарите бяха вече под Марковата крепост, когато един лъч проряза тъмнината. Една мина, която не бе експлодирала, сега се запали от огнените стрели и със страхотен тътнеж разцепи стената на две. Град от камъни полетя във въздуха и се изсипа после върху еничарите, поразявайки много от тях и всявайки смут в редиците им. Но тази градушка от камъни не пощади и венециянските войски, които бяха на крепостта. Капитан Темпеста, който стоеше зад един зъбец, бе улучен от един камък в дясната страна на ризницата.
Ел-Кадур, който стоеше няколко крачки отзад, видя как неговата господарка изпусна щита и меча си на земята, като че ли ударена от гръм. Той се спусна към нея и извика ужасен:
— Те я убиха, те я убиха!
Гласът му се загуби в непоносимия шум, който бе по-голям от гърма на оръдията. Еничарите бяха навлезли вече в крепостта и диво крещяха. Никой не бе в състояние да се погрижи за храбрата девица, нито даже подпоручик Перпиняно, който, начело на славонците, се биеше с меча си.