Капитанът бе загубил отново около половин дузина цехини, ругаейки непрестанно, когато завесата на палатката се отвори и вътре влезе един мъж, завит в голяма черна пелерина, с шлем на главата, на който се развяваха три небесносини пера.
— Я виж! — каза той с лек подбив. — Тука се играе, а турците вече разрушават крепостта Св. Марко. На оръжие, момчета, и следвайте ме!
Славонците веднага грабнаха алебардите си, боздуганите и биманите си мечове, които лежеха в един ъгъл на палатката. Полякът, обаче, който и без това бе в най-лошо настроение, че бяха му пропаднали цехините, недоволно повдигна глава и измери новодошлия с гневен поглед.
— Аха! Господин капитан Темпеста! — извика той подигравателно. — Вие и сами бихте могли да защитите Марковата крепост и нямаше защо да идвате тука, за да ни разваляте играта. Тази нощ поне Фамагуста няма да падне.
С бързо движение капитан Темпеста хвърли пелерината си на земята. Той опря лявата си ръка на кръста и с дясната хвана ръчката на шпагата, която висеше на колана му. Той бе един необикновено красив младеж, твърде красив за воин! Снагата му бе стройна, висока и гъвкава; смолисто-черните му очи блестяха като нажежени въглени; в моминската му уста лъщяха възхитителни светло-бели зъби; косата му падаше на тежки дълги плитки върху раменете, а леко затъмнелия цвят на кожата показваше южняшкия му произход. Така той приличаше по-скоро на възхитителна млада девойка, отколкото иа капитан наемник.
Но и облеклото му бе много елегантно и безукорно поддържано, въпреки постоянните нападения на турците, които надали оставяха на младия капитан достатъчно време да се грижи за външността си. Той носеше една желязна броня, която на гърлите му бе украсена с един герб, на който се забелязваха три звезди и над който бе гравирана в злато една херцогска корона. На обущата му бяха прикрепени златни шпори, а на чудесно извезания небесно-син колан висеше красива тънка шпага със сребърна дръжка, каквито през онова време носеха французите.
— Какво искате да кажете с това, господин капитан Лашчински? — запита той с хубав, мелодичен глас, който особено се открояваше от грубия и суров глас на поляка. При това, той не сне ръка от дръжката на шпагата.
— Че… турците биха могли и до утре да чакат, — отговори авантюристът и вдигна рамене. — А впрочем, ние сме достатъчно силни да ги прогоним чак до Цариград или до проклетите им арабски пустини.
— Никакви извъртания, господин Лашчински! Винаги истината на устата! Току-що вие искахте мен да уязвите, а не неверниците.
— Вас или турците, за мен е все едно, — отговори грубо полякът, който още кипеше от злоба, може би, защото нещастието в играта го преследваше неотклонно цялата нощ.
Перпиняно, който сърдечно се възхищаваше на своя капитан, също се хвана за шпагата си, готов да се нахвърли на поляка. Но младежът, който бе запазил едно чудно спокойствие, с бързо движение го спря и каза:
— Защитниците на Фамагуста са твърде ценни и нямат право да се унищожават помежду си. Ако господин капитан Лашчински иска да се бис с мене, за да излее яда си от днешната загуба върху мене, или защото се съмнява в моята смелост, както подобен слух стигна до ушите ми…
— Как? — извика скачайки полякът. — Кълна се в брадата на Мохамед! Който е казал подобно нещо е нещастник, и ще го простра на земята като бясно куче, ако само…
— Продължавайте, господине, — каза с достойнство и спокойствие Темпеста.
— Съмнявал съм се във вашата смелост? — отговори полякът. — Най-напред вие сте твърде млад, драги, за да имате славата на известен боец, и после…
— Говорете до край, — каза капитан Темпеста с подигравателна усмивка. — Вие сте действително извънредно смешен, драги господине!
Полякът ритна скемлето, което до сега служеше за игрална масичка, и то се счупи.
— Кълна се в свети Станислав, закрилникът на поляците! — изръмжа той и с едно нервно движение вдигна четинестата си брада нагоре, която обикновено му стоеше виснала като на китаец. — Искате да се подиграете с мен, капитан Темпеста? Кажете го свободно!
— Изглежда, че да. Няма защо да ме питате. Трябваше сами да разберете, — отговори младежът все с подигравателен тон.
— Човек би помислил, че сте страшен храбрец и твърде изкусен фехтувач, щом се осмелявате да се шегувате с една стара полска мечка, драги младежо… ако вие, впрочем, действително сте младеж, в което аз се съмнявам.