Капитан Темпеста бе донесъл на командата на крепостта за споразумението между него и поляка, и бе се прибрал отново в укреплението. Застанал между два, по чудо останали здрави зъбци, той гледаше към неприятелския лагер.
Стрелбата прекъсна от двете страни. От неприятелския лагер се дочуваха сутрешните молитви на муезините, които свършваха винаги с призива да се изтребят до корен гяурите или християнските кучета. През това време, насядали по валовете, венецианците закусваха — няколко маслини с малко парче хляб, който едва можеше да се яде.
Едва-що бе свършила молитвата на муезините, един турски конник напусна лагера и в галоп се отправи към стените на Фамагуста по направление на св. Марковата кула. Той се придружаваше ог един войник, който носеше голямо копие, на което се развяваше бяла свилена кърпа под полумесеца и конската опашка.
Конникът бе хубав, млад мъж, на двадесет и четири до двадесет и пет години. Около стоманения му шлем бе обвит копринен ешарп във формата на тюрбан, а на върха на шлема бе закачено бяло щраусово перо. В ръката си държеше една крива сабя, а в пояса му бе втикнат малък ятаган, леко изпит.
Като стигна на триста крачки до крепостта, той даде знак на оръженосеца си. Той заби копието в земята, за да покаже на защитниците, че неговият господар се намира под закрилата на бялото знаме. Конникът с голямо майсторство разигра чудесния си бял жребец, в чиято дълга грива бяха преплетени панделки и мъниста, и с мъжествен глас извика: — Аз, Мулай-ел-Кадел, син на пашата на Дамаск, за трети пъп подканям на двубой с голи ме-чове християните капитани. Ако не приемете топа мое подканване, ще ви смятам за страхливи чакали, които са недостойни да се бият с храбрите войници на полумесеца. Елате един след друг да се борите с мене, ако действително тече кръв в жилите ви. Мулай-ел-Кадел ви чака!
Капитан Лашчински, чиято броня най-сетне добре бе нагласена, скочи на оградата на крепостта, размаха големия си меч и извика с гърлен глас, приличащ на мученето на бик:
— Мулай-ел-Кадел ще престане вече да предизвиква християнските военоначалници, защото след пет минути ще го прикова като маймуна на крантата му. Ние тук сме двама и сме се заклели да ти смъкнем кожата, невярно куче!
— Заповядайте, — отговори турчинът, като пришпори белия жребец и затанцува с него, за да покаже колко голям майстор в ездата е той, — елате да ви сразя един след друг.
— Готови сме, — извика полякът.
После той се обърна към капитан Темпеста, който току-що възсядаше коня си и запита с една лека ирония, която младата херцогиня забеляза:
— Да теглим жребий, кой пръв ще се бие с оня страхопъзльо.
— Както желаете, господин капитан.
— Имам в джоба си още една цехина: главата или кръста?
— Както желаете.
— Предпочитам главата; това ще е едно добро предзнаменование за мене и лошо за турчина. Комуто се падне кръста, той пръв ще се сражава с кучето.
Полякът хвърли цехината във въздуха и изруга:
— Кръста! — каза той. — Сега хвърляйте вие.
— Главата! — студено отсече Темпеста. — Значи вие пръв ще се биете със сина на пашата на Дамаск.
— Ще го набода на меча си като кукумявка.
Полякът възседна коня си, мостът на крепостта бе спуснат и двамата капитани загалопираха по полето.
Младата херцогиня и полякът яздеха редом към сина на пашата от Дамаск, който ги чакаше и опитваше с пръст острието на сабята си.
Херцогинята показваше забележително спокойствие и хладнокръвие, докато пък авантюристът, въпреки хвалбите си, бе неспокоен и постоянно ругаеше коня си.
— Убеден съм, че това глупаво животно ще ми направи някоя беля. Какво мислите, капитан Темпеста?
— Смятам, че конят ви е отличен за двубой.
— Вие нищо не разбирате от коне. Вие не сте поляк.
— Възможно, — сухо отговори херцогинята — Аз по-добре разбирам от фехтовка.
— Ако не ви освободя от тоя тъпанар, ще видим как ще се отскубнете от него. Аз, впрочем, отдавна съм забелязал, че прочутият капитан Темпеста е капитан с фуста. Искаше ми се с вас да се дуелирам, та е един майсторски удар да раздвоя ризницата ви и да видят другите какво сте вие! Би паднал един смях!
— Карайте, капитан Лашчински! Понеже знаете вече тайната ми, не ни остава нищо друго, освен, ако турчинът не ви убие, да дадем на хората от Фамагуста още едно представление.
— Какво представление?
— Двубой между двама християнски капитани, — студено отговори херцогинята.
— Нищо против нямам, но ви обещавам, че аз ще искам само да ви разцепя панцера, това ми стига.
— А пък аз ще направя всичко възможно да ти прережа гърлото, та да не можеш да ми издадеш тайната.