— Ще продължим разговора по-късно, — каза полякът. — Турчинът се безпокои от чакане.
Синът на пашата беше на около десет крачки и като че ли претегляше силите на двамата капитани.
— Кой от двама ви пръв ще премери силата си с младия Дамаски лъв? — запита той.
— Мечката от полските гори, — отговори Лашчински.
Турчинът гръмко се изсмя. Издигна извитата си сабя, а с лявата ръка извади ятагана от пояса си и каза:
— Оръжията ми ви чакат. Ще видим сега дали старата полска мечка ще надвие младия дамаски лъв.
Над стотици хиляди очи се бяха отправили към борците. И турските безбройни пълчища бяха се натрупали край лагера и с голямо любопитство искаха да видят края на рицарския двубой.
Двамата противници няколко минути се вгледаха остро в очите си, като че ли ще се хипнотизират.
— Понеже лъвът не напада, мечката ще стори това, — каза най-после капитан Лашчински и три-четири пъти завъртя сабята си във въздуха. — Нямам желание да чакам нито миг.
Той така пришпори коня си, че животното изц-вили от болки и се хвърли върху турчина, който, неподвижен като скала, очакваше запазил гърдите и главата си с кривата сабя и ятагана.
Щом видя, че неприятелят се хвърля, той леко удари по коляното арабския жребец, който неочаквано се изправи, и нанесе един страшен удар със сабята си. Полякът, обаче бе очаквал това. С бързо движение той парира удара майсторски и му отвърна с удар.
Полякът яростно удряше кривата сабя на турчина, искайки да я разчупи, а понякога той закачаше и шлема на противника. Но Мулай-ел-Кадел не пестеше ударите та само искри хвърчеха.
Борбата между двамата противници ставаше все по-яростна и от двете страни. Полякът, който повече се осланяше на силата, отколкото на сръчността си, почувствува скоро, че Дамаският лъв има чили-чени мускули. Затова той опита един особен прикрит удар, каквито се учеха по онова време.
Това бе и неговата гибел. Турчинът, който, изглежда, че знаеше и тоя удар, сръчно го отби и отговори с един светкавичен противен удар, така че нещастният авантюрист не можа да го отбие.
Острието го засегна над бронята и му нанесе една голяма открита рана на врата.
— Лъвът надви мечката! — извика турчинът. От хиляди гърла се разнесе един страшен вик, който поздрави победата.
Полякът изпусна сабята си. Още една минута той можа да се удържи на седлото си и протегна ръка към раната, като че ли искаше да спре бликащата кръв, после тежко се сгромоляса на земята и се простре неподвижно до коня си.
Капитан Темпеста даже не мигна при вида на това. Той извади меча си, приближи се с коня и студено каза:
— Сега е наш ред, господине.
Турчинът погледна младата херцогиня със смесено чувство на учудване и симпатия. После каза:
— Вие? Та вие сте още дете!
— Което смята, че ще се справи с вас господине. Не искате ли малко да си отпочинете?
— Съвсем не е нужно. Аз бърже ще свърша с вас. Вие сте твърде слаб, за да се мерите с Дамаския лъв.
— Моят меч може да бъде опасен за вас, — отговори херцогинята. — Пазете се, аз убивам!
— Та може ли вие да сте лъвско чедо, по-опасно от полската мечка.
— Може би.
— Кажете ми поне името си.
— Наричат ме капитан Темпеста.
— Не е чуждо това име за мене, — отговори Мулай-ел-Кадел.
— И вашето име ми е известно.
— Вие сте храбър воин.
— Вие сте храбър воин.
— Може би. Пазете се, започвам.
— Чакам нападението ви, макар че ми е мъчно да убия едно така хубаво момче, което е толкова рицар, колкото и храбрец.
Капитан Темпеста отскочи на двадесетина крачки встрани, после направи бърза волта е коня и се устреми право към турчина.
Той промени срещата в ляво, парира един удар и прави волта назад. При тона той непрекъснато пришпориаше коня си, за да го държи в напрежение и бързина.
Мулай-ел-Кадел бе учуден от тази маневра. С един такъв бързоподвижен неприятел не му бе леко. Арабският му кон почти се уплаши, застана на задните си крака и се възправи.
Херцогинята винаги пазеше присъщото й хладнокръвие и все по-близко нападаше турчина. Големите й черни очи изпущаха искри, а лицето й стана розово-червено. Пурпурните й устни леко потреперваха, а ноздрите й широко се разтваряха, като че ли дишаше барутен дим.
Кръгът й ставаше все по-тесен, докато пък арабският жребец бе принуден да се върти на едно място. Той започна бърже да се уморя.
— Пазете се Мулай-ел-Кадел! — извика изведнъж тя.
В следния момент нейният меч мушна турчина под дясното рамо, където бронята не можеше да предпази.
Мулай-ел-Кадел извика от гняв и болка, а дивите турски пълчища вдигнаха страхотна глъч.