На стените пък на Фамагуста венециянците размахаха знамената и кърпите си, вдигнаха на пиките и алебардите шлемовете си и викаха с все гърло:
— Да живее младият ни капитан! Отмъстено е за Лашчински!
Вместо да се нахвърли върху ранения и да довърши е него, херцогинята спря коня си и загледа с чувство на гордост и съжаление младия Дамаски лъв, който напъваше последните си сили да се държи на седлото.
— Признавате ли се за победен? — запита тя, приближавайки се към него.
Мулай-ел-Кадел се опита да вдигне сабята си и да продължи борбата, но силите му го напуснаха. Той се заклати и задържа за гривата на коня. Но след това и той падна с тъп трясък на земята.
— Убий го! — викаха войниците от Фамагуста. — Никаква милост към топа куче, капитан Темпеста!
Херцогинята скочи от коня си и, с окървавен меч в десницата, се приближи до турчина.
— Аз ви победих, — каза тя.
— Убийте ме, — отговори Мулай-ел-Кадел, — това е ваше право.
— Капитан Темпеста не убива беззащитни, — отвърна херцогинята. — Вие сте храбър герой, и аз ви подарявам живота.
— Никога не мислех, че християните са толкова добри, — отговори Дамаският лъв със слаб глас. — Никога няма да забравя благородното великодушие на капитан Темпеста.
— Сбогом, господине, желая ви бързо оздравяване.
Херцогинята искаше да отиде до коня си, кога-то чу диви викове, които я спряха.
Десетина турски конници в див галоп препускаха с извадени саби към капитан Темпеста, за да отмъстят за поражението на Дамаския лъв.
Викове на възмущение долитаха от Фамагуста.
— Страхливци! Подлеци! Мулай-ел-Кадел с неимоверно усилие събра последните си сили и се изправи. Той бе бледен, а очите му искряха от гняв.
— Нещастници! — гърмеше гласът му. — Какво правите? Стойте, или утре ще заповядам до един да ви набучат на колове. Вие не заслужавате да бъдете в редовете на достойните и храбри войници!
Учудени и уплашени, конниците спряха.
В тази минута се разнесоха два топовни гърмежа от кулата Св. Марко. Град от куршуми се изсипа върху тях и повали седем души с конете им.
Турската армия не отговори на двата снаряда на християните.
Капитан Темпеста, който още държеше меча в ръката си, поздрави за сбогом с лявата си ръка Мулай-ел-Кадел, възкачи коня си и се отправи назад към Фамагуста, където християнските войници го посрещнаха с нескончаемо ура.
В момента, когато той се отдалечаваше, полякът бавно повдигна глава и го последва с погледа си. Той промърмори на себе си:
— Надявам се, че пак ще се видим, красиво дете.
Това движение на поляка не избегна от очите на Мулай-ел-Кадел.
— Оня там не е умрял, — каза той на оръже-носеца си. — Изглежда, че полската мечка мъчно умира.
— Да го очистя ли? — запита оръженосецът.
— Заведи ме при него.
Той натисна с ръка раната си, от която продължаваше да тече кръв, и, подкрепян от оръженосеца си, се упъти към капитана.
— Искате да ми нанесете последния удар от милост? — запита Лашчински с гъргорещ глас. — Аз съм ваш единоверец…защото се отказах от кръста. Ще убиете един мохамеданин.
— Ще заповядвам да те лекуват, — отговори Дамаският лъв.
Дивата жестокост на везира
Рицарският двубой закрепи и така вече известната слава на капитан Темпеста. Сега той минаваше за най-добрия фехтувач във Фамагуста. Турските орди отново започнаха обсадата, но далеч не с по-ранния устрем и сила, както очакваха християните. Поражението на Дамаския лъв, изглежда, че дълбоко бе обезкуражило нападателите. И, действително, те не нападаха със старото ожесточение и! обстрелването бе отслабнало.
Мустафа, главнокомандуващият на варварските пълчища, сега не се виждаше, както по-рано, всяка сутрин да прави преглед на щурмовите групи.
Даже барабаните не се чуваха, нито пък тръби-те на конниците. Изглеждаше, като че ли някой бе заповядал пълно мълчание на тази войска.
Напразно се мъчеха християнските началници да разберат причината за това.
Капитан Темпеста и подпоручикът му чакаха Ел-Кадур, за да им обясни това странно държание. Но, след оная нощ, арабинът не се бе явил отново във Фамагуста.
Така минаха няколко дни. От двете страни се размениха само по няколко топовни гърмежи. Една нощ, обаче, когато капитан Темпеста и Перпиняно бяха на стража в Марковата крепост, видяха една сянка, която като четириного се катереше по разрушената от мини стена на крепостта.
— Ти ли се, Ел-Кадур? — извика капитан Темпеста, пълнейки пушката си.
— Да, господарю, — отговори арабинът. — Не стреляй!
С един скок той се метна над стената и се изправи пред капитана.