То ги хвърли в лодката, гмурна се отново и продължи да се гмурка, докато събра от дъното всички мъниста, които бе хвърлил Кук. А до дъното имаше няколко метра.
Този случай показа на моряците колко силно е развито у островитяните плувното изкуство. Във водата те се чувствуваха също така леко и свободно, както на сушата. По-късно Кук видя жени, които плуваха много километри с деца в ръцете си. От време на време те се спираха сред бушуващите вълни и кърмеха децата си.
Всички вождове на тези острови искаха да поседят в каютата на Кук. Те му донасяха свини, а Кук им даваше брадви и тъкани. Макар на кораба да имаше толкова невиждани и загадъчни неща, те не се учудиха на нищо, тъй като се страхуваха да не уронят достойнството си. Само един от тях, по-млад и по-умен, се заинтересува от тиктакането на джобния часовник и помоли да му обяснят какво говори тази тайнствена играчка. Кук му обясни, че часовникът показва времето и младият вожд започна да го нарича „мъничкото слънце“, тъй като островитяните познаваха времето само по слънцето.
КРАЛИЦАТА В ИЗГНАНИЕ
През август корабите пристигнаха на Таити. Канеха ги във всяка колиба. Мнозина питаха за Тупия и когато научиха, че е умрял, печално клатеха глава.
Разказаха на пътешествениците, че кралица Оберея е свалена от престола. След като Тупия заминал, тя изгубила всякакво влияние. Сега страната управлявал крал О-Ту.
Кук искаше да си усигури приятелството на този нов владетел и го посети заедно с Форстър-син и неколцина офицери.
О-Ту беше едър мъж на тридесетина години. Той съвсем не живееше толкова скромно както Оберея — навсякъде го съпровождаше голяма свита.
Кук започна с това, че направи на краля и неговите приближени богати подаръци. Кралят тутакси изпрати своите прислужнички за домашно тъкани платна. Тези платна бяха боядисани в пурпурен, розов и сламеножълт цвят и напоени с благовонни масла.
Прислужничките увиха с тях офицерите, както си бяха с мундирите, и те едва можеха да се движат в пищните си мантии.
О-Ту попита Кук за здравето на Бънкс, макар никога да не го бе виждал, Кук благодари на краля и го покани на обяд на кораба.
На другия ден О-Ту пристигна на „Решение“ заедно с цялата си свита. Когато се качи на палубата, той заповяда да увият Кук с най-скъпите платна. След минута Кук се превърна в огромен пурпурен пашкул, от който стърчеше само главата. След като се избави криво-ляво от тия окови, той покани гостите в каюткомпанията.
Но кралят, който бе по природа страхлив човек, не искаше за нищо на света да слезе долу по стълбата. Мъчно може да се каже от какво се боеше. Навярно между четирите стени се чувствуваше като в капан. За да провери дали не го заплашва нещо, изпрати напред по-малкия си брат и се осмели да слезе долу само след като брат му се върна цял и невредим.
На обяд О-Ту не яде нищо. Страхуваше се да не го отровят. Затова пък гостите излапваха с невероятна бързина всичко, което им донасяха. Лъжиците и вилиците ги разсмиваха. Не разбираха защо трябва да се яде с вилица, когато с ръце къде е по-бързо и по-удобно.
Един велможа хранеха слугите. Той държеше ръцете си под масата.
— Да не би да ви болят ръцете? — попита вежливо Кук.
Но велможата вдигна възмутено двете си ръце във въздуха. Ноктите му бяха два пъти по-дълги от пръстите.
Както се изясни по-късно, този таитянин никога не режел ноктите си и внимателно се грижел за тях, за да видят всички, че е богат и не му се налага да работи. Само нокътят на малкия пръст на лявата ръка беше нормално дълъг. Той го режеше, за да има с какво да се чеше — не може човек да се чеше с много дълъг нокът.
Няколко дни по-късно лейтенант Пикерсджил, който служеше някога на „Усърдие“, отиде навътре в острова, в планините, където англичаните никога не бяха ходили. След като се скита няколко часа, той се спусна в неголяма долина и се приближи към една бедна таитянска колиба, надявайки се да намери нещо за ядене. Насреща му излезе стара дебела жена и когато го видя, се разсмя гръмко. По този смях той я позна веднага — беше кралица Оберея. Тя живееше сега самотно, в голяма бедност. Имаше само една свиня, а това в Таити се смяташе за мизерия. Но тя, изглежда, съвсем не се измъчваше от промяната на положението си, гощаваше Пикерсджил с банани и се смееше също така гръмко, както по времето, когато беше кралица.
Пикерсджил й предложи да посети капитан Кук.
— Не мога — отговори тя, — аз съм заточена. О-Ту ще се разсърди, ако ме види на брега.