Лейтенантът й подари цяла връзка гердани, тъй като знаеше, че тези мъниста представляват в Таити такава ценност, че изпадналата в немилост владетелка ще бъде осигурена за цял живот.
На тръгване Кук и Фърно взеха на корабите двама млади таитяни — Поре и Омай. Решиха да ги отведат в Англия. Поре трябваше да пътува на „Решение“, а Омай — на „Безстрашие“.
Корабите напуснаха Таити на 1 септември. Когато брегът се скри от погледа им, Поре, който желаеше да види Англия, се разплака. Привечер видяха малкия остров Балабола, разположен само на няколко мили от Таити.
— Свалете ме на Балабола! — помоли Поре. — Не искам да отивам в Англия. От Балабола все някак ще се добера до родината си.
Кук изпълни молбата на таитянина. Когато научи за това, капитан Фърно попита Омай дали не иска и той да се върне вкъщи.
— Не — отговори Омай. — Аз не съм такъв страхливец като Поре. Откарайте ме, ако щете, накрай света.
И наистина Омай успя да иде в Англия.
В Балабола при Кук дойде младеж на седемнадесетина години на име Едидей и го помоли да го вземе със себе си вместо Поре. Кук се съгласи на драго сърце.
ОСТРОВИТЕ НА ДРУЖБАТА
Кук знаеше, че на 12ё южна ширина и на 175ё западна дължина са разположени някакви острови. Тези острови бяха открити от холандския мореплавател Абел Тасман сто и тридесет години преди второто плаване на Кук. Оттогава не бе ги виждал нито един европеец.
Кук реши да посети тези острови.
На 1 октомври 1773 година в два часа след пладне той заобиколи нисък бряг и когато се приближи, различи два острова, разположени един до друг, разделени от тесен проток.
Растителността на тези острови приличаше на таитянската: същите пъстри къдрави гори покриваха цялата страна. Но липсваше им главното украшение на Таити — чезнещите във въздуха планини. Островите бяха равни.
Корабите спряха в протока. Тутакси ги обкръжиха пироги. Кук започна със знаци да подканя островитяните да се качат на кораба, но те дълго не се решаваха и викаха страшно възбудени.
В този шум Кук долови няколко думи, които му се сториха сходни с таитянските, и помоли Едидей да каже, че моряците не желаят никому зло и ги канят на кораба.
Едидей, поласкан от такова важно дипломатическо поръчение, произнесе тържествена високопарна реч. Той говори цял половин час, като търсеше най-пищните думи, най-цветистите сравнения. Но островитяните не му обърнаха никакво внимание и целият му труд отиде напразно.
Едва привечер, когато вече почна да се здрачава, на кораба се качи огромен нашарен островитянин. Кук с учудване забеляза, че не носи никакво оръжие. Това доверие и безстрашие трогнаха капитана. Дори и таитяните не се решаваха да се качват невъоръжени на кораба.
Туземецът държеше в ръката си корен от растение, от което приготовляваха кава. Той се приближи до Кук и без да каже дума, го почука с този корен по носа с такъв вид, сякаш извършваше обред. Кук се учуди. Както се изясни по-късно, това беше само приветствен знак.
После островитянинът заговори.
Езикът, на който говореше, се отличаваше от таитянския и новозеландския само по произношението на думите. Кук разбра, че и таитяните, и новозеландците, и жителите на тези острови са всъщност един народ.
По-късно нарекоха този народ полинезийци.
Едидей можеше да се разбира криво-ляво с местните жители и затова младият таитянин бе извикан за преговори. Той успя да научи, че големият остров се нарича Тонгатапу, а малкият Еуа и че жителите им се радват на задморските гости.
Приветливостта на островитянина веднага предразположи всички към него. Той през цялото време се усмихваше, не прекъсваше хората, които говореха с него, и нито веднъж не се опита да открадне нещо.
Кук надяна на врата му няколко гердана от мъниста и той толкова се зарадва, че почна да играе на палубата. Но когато си тръгна, свали герданите и ги върна на Кук, тъй като мислеше, че са му ги дали временно, и беше много щастлив, когато му обясниха, че може да ги вземе завинаги.
— Покажи на всички тези мъниста — каза му Едидей — и им поръчай да ни донесат утре свинско месо, риба и плодове. Тогава всеки ще получи мъниста като тебе.
Сутринта на брега започна търговия. Събра се такава тълпа, че беше невъзможно да си пробиеш път. Островитяните поразиха Кук с честността си — никой не се опитваше да го излъже или да му даде по-малко.
Кук отиде навътре в острова да търси прясна вода. Следваше го огромна тълпа. Той вървеше от село в село и навсякъде го посрещаха все нови тълпи. Чудно беше, че толкова много хора могат да живеят на такива всъщност малки острови.
Пътешествениците крачеха по отлично утъпкан път, засаден от двете страни с банани. А наоколо се простираха ниви и градини, преградени надлъж и нашир с плетове. На Таити Кук никога не бе виждал подобно нещо. Там земя имаше колкото щеш и никой не преграждаше участъка си, тука всичко беше изорано, засадено, всяка палма имаше свой стопанин, който се грижеше за нея. И все пак Кук не можеше да не забележи, че въпреки старанието на жителите дърветата тук бяха по-ниски, отколкото на Таити, и реколтата по-слаба. Тези острови бяха от твърд коралов риф, покрит с тънък слой чернозем. Почвата им не можеше да се сравни с плодородната почва на Таити.