Там, където се пресичаха пътищата и пътеките, се издигаха големи сайванти, оплетени от някакви виещи се растения. подобни на бръшляна. Отначало Кук ги помисли за хамбари, но после разбра, че това са храмове, които туземците наричаха „а-фиа-туки“. В тях имаше безобразни идоли, изсечени от черен камък. Кук не искаше да се докосва до тях, страхуваше се да не оскърби религиозното чувство на островитяните, но скоро забеляза, че те съвсем не уважават боговете си — въртят ги от една страна на друга, пляскат ги по лицата и дори ги хвърлят на земята.
При всеки „а-фиа-туки“ живееше жрец. Той посрещаше капитана с дълга реч. След като чу няколко такива речи от разни жреци, Кук забеляза, че те всички говорят дума по дума едно и също. Някои се объркваха, забравяха какво трябва да кажат и тогава тълпата в хор им напомняше. След като свършваше речта, пред жреца изсипваха купчина банани, които той трябваше да изяде веднага.
Кук не успя да намери хубава вода. На тези острови нямаше прозрачните планински ручеи, които изобилствуват в Таити и Нова Зеландия. Жителите пиеха мътна възсолена рядка каша от мръсни езера и кладенци.
Островитяните нямаха кучета, но затова пък имаха кокошки, които не бяха известни нито на таитяните, нито на новозеландците. Моряците веднага си купиха няколко петли и ги накараха да се бият.
Петлите се биеха с необикновена ярост. Моряците не жалеха нищо, за да се сдобият с петли. Те даваха на островитяните копчета от куртките си, носни кърпи, връзки от ботуши, джобни ножчета.
— Бий! Събори го! Така му се пада! — от сутрин до вечер моряците насърчаваха на палубата своите бойци.
Едидей и Омай, които никога не бяха виждали петли, отначало се отнасяха към тях с недоверие и страх, но после се заразиха от общото увлечение, купиха си великолепни петли и така ги обучиха, че надвиха всички петли на моряците.
Една сутрин съобщиха на Кук, че на брега го чака главният вожд на Тонгатапу и Еуа. Кук побърза да иде на брега.
На един камък седеше необятно дебел човек. Огромното му шкембе висеше между коленете. Очите му не се виждаха, издутите бузи ги закриваха. Той седеше и дъвчеше. Това беше главният вожд. Кук го заговори, но той не отвърна нито дума. Кук го накичи с чаршафи, брадви, гердани, но той дори не се помръдна. Лицето му не изразяваше нищо.
Кук постоя, постоя, па си отиде.
А на другия ден островитяните докараха на „Решение“ петдесет свини.
— Владетелят на острова ги подарява на владетеля на корабите — казаха те.
Петдесет свини — това беше съвсем необикновено богатство за островитяните на Тихия океан.
— Нима този шишко е толкова богат, че може да прави такива подаръци! — учуди се Кук.
На 7 октомври корабите излязоха в морето. В далечината от мачтите се виждаха други острови, които принадлежаха към същия архипелаг, както и Тонгатапу. Но пролетта вече започваше. Кук не спираше, той бързаше на юг, за да продължи търсенето на Южния материк. Той реши да нарече целия архипелаг „Острови на дружбата“.
— Никъде не са ни посрещали така дружелюбно, както тук — каза той на офицерите си.
Истинското название на тези острови е Тонга. Но на европейските карти дълго време се запази названието, което им даде Кук.
ЛЮДОЕДИ
По пътя на юг Кук искаше да посети още веднъж Нова Зеландия.
При новозеландските брегове бушуваше ураган. Вълните се издигаха по-високо от мачтите и с рев се сгромолясваха върху палубата. Вятърът беше толкова силен, че поваляше хората; дъждът валеше безспирно.
Едва на петото денонощие, когато моряците капнаха съвсем, вятърът стихна, небето се проясни и слънцето надникна.
В далечината, на края на хоризонта, синееха планините на южния новозеландски остров. Над клокочещото море крещяха албатроси. Кук жадно се взираше в далечината. Но „Безстрашие“ не се виждаше никъде.
През време на бурята корабите се бяха изгубили. Напразно „Решение“ стреляше с топовете, напразно се отбиваше във всеки залив — верният му спътник изчезна безследно. И Кук много се тревожеше.