БЕЛИЯТ НОВОЗЕЛАНДЕЦ
Таранаки е крайморска страна. Тя е разположена на брега на широкия Куков проток. Море! Нали само морето можеше да донесе на Ръдърфорд избавление, можеше да го върне в родината му. С жаден поглед оглеждаше той хоризонта — не се ли виждат нейде корабни платна. Но морето беше безлюдно и пусто.
В Таранаки те посетиха много села, които се сториха на Ръдърфорд по-богати от селата на племето на Емаи. Градините край тях бяха обширни, в которите грухтяха свине. Но главният поминък на племето таранаки беше риболовът. Флотът, който се състоеше от множество големи пироги, сновеше по цели дни край брега. Ръдърфорд неведнъж беше видял как рибарите, застанали на носа на пирогата, убиваха с копия грамадни акули. Таранаките считаха миризливата лой на акулата за деликатес и я обичаха повече от свинската сланина. През време на всеки отлив цялото население на страната излизаше на брега да събира риба и раковини. Раковините ги ядяха само сурови.
Най-после пристигнаха в голямото село на страната, където живееше Отако, върховният вожд на племето. По размери това село надминаваше всички, които Ръдърфорд беше виждал в Нова Зеландия. В него живееха не по-малко от хиляда души.
Отако посрещна гостите на портата. Тълпата възторжено викаше „Айр-маре!“ Жените драскаха лицата си. Гостите преминаха зад оградата и веднага бяха настанени по колибите. Върховният вожд отведе Емаи, Ешу и Ръдърфорд у дома си.
Отако беше вече съвсем побелял, но ходеше леко, като млад човек, и толкова бързо, че гостите едва успяваха да го следват. Висок, възслаб, мускулест, въпреки възрастта си той изглеждаше много здрав и силен. Главата му украсяваха множество пера, едно от които порази Ръдърфорд с необикновената си големина. Това беше перо от измрялата птица моа, което Отако беше наследил от баща си и дядо си.
Колибата на Отако беше още по-голяма от колибата на Емаи. Пред вратата й гореше огън, край който седяха десетина-дванайсет мъже. Това бяха младшите вождове на племето таранаки. Те печаха голяма свиня. Като видяха гостите, те се поотместиха и сториха място до огъня.
Емаи започна да разказва как Сегюи разрушил селото му. Разказваше, общо взето, вярно, но необикновено много се хвалеше с храбростта и приказната сила на своите воини. Враговете наричаше кучета, свине, папагали, акули и с презрение говореше за тяхната страхливост, подлост и глупост. Своите достойнства с рядко благородство оставяше в сянка, но затова пък прекалено много превъзнасяше приятелите и роднините си.
— Моят храбър племенник Кайморо — викаше той — изпотрепа сто и шейсет от тези вмирисани кучета и умря, както подобава на потомък на велики герои.
Или:
— Гаула, момче, което никога не беше влизало в сражение, с всеки удар на копието убиваше по трима от тези глупави папагали. Аз се кисках от смях, като гледах как дебелите като свине воини на Сегюи бягаха от едно момче, което неотдавна се беше научило да ходи. Те се нахвърлиха върху него с цялата си войска и чак тогава той падна убит.
Емаи непрекъснато скачаше, размахваше мера и показваше как се сражавал всеки от неговите воини. Но въпреки тези преувеличения от разказа му станаха съвсем ясни трите причини, благодарение на които Сегюи се оказа победител. Първо, враговете се появили край селото цяла седмица и половина по-рано, отколкото ги очаквали. Второ, те били много. Трето, с копия и мерове нищо не можеш да сториш срещу пушечните куршуми.
— Нима всички имаха пушки? — попита Отако.
— Почти всички — отговори Емаи. — Ако нямаха пушки, ние можехме да направим внезапна атака и да не им позволим да запалят оградата.
Когато Емаи разказа за спасяването на дъщеря си, за подземния ход, всички с уважение погледнаха към Ръдърфорд.
Но Ръдърфорд не слушаше думите на Емаи. През време на целия разказ той внимателно разглеждаше един човек, който седеше при тях до огъня и дъвчеше свинско месо.
Перата на главата на непознатия и татуировката по челото му свидетелствуваха, че той беше един от младшите вождове на племето таранаки. Раменете си беше покрил с рогозка, в ръцете си държеше мер, до краката му лежеше копие. Няколко пъти през време на разказа на Емаи той правеше къси бележки и говореше по новозеландски свободно, леко, правилно като истински новозеландец. Но кожата на лицето на този човек, изподраскана от татуировката, не беше кафява, а бяла като на самия Ръдърфорд.
Когато изядоха свинята и всички станаха, за да идат да спят, белокожият новозеландец дойде при Ръдърфорд и каза тихо по английски:
— Намини към моята колиба. Третата вляво от портата.