РАЗГОВОРЪТ
След като прекара нощта в колибата на Отако, Ръдърфорд стана на разсъмване, когато всички още спяха, и тръгна да търси жилището на белия новозеландец. Колибата, в която живееше белият, наглед с нищо не се различаваше от останалите колиби в селото. Ръдърфорд се спря при входа.
— Влез — каза някой на чист английски език.
Ръдърфорд се наведе и влезе. В дрезгавината той видя човека, който седеше на сеното, и очевидно току-що се беше събудил. До него спеше жена, която придържаше в съня си с ръце две малки спящи деца. В колибата имаше само един европейски предмет — превъзходна ловджийска двуцевка, която висеше на стената.
— Седни, Ръдърфорд — каза стопанинът на колибата.
Ръдърфорд потръпна, като чу името си. Новозеландците го наричаха Жълтокоси. Откъде този човек може да знае как му беше истинското име?
— Кой ти каза как се наричам? — попита той.
— Твоят приятел Джон Уотсън — отговори белият новозеландец. — Той ми разказваше за всички вас. Като си спомних думите му, веднага те познах по твоя ръст и рижите ти коси.
— Джон Уотсън! Ти си виждал Джон Уотсън? — викна Ръдърфорд.
— Да, виждах го. Миналата година с Отако направихме голямо пътешествие на север и прекарахме няколко дни в селото на вожда Ренгади. Уотсън го държаха затворен. Денем и нощем го вардеха осем воини. Но на мене позволиха да поговоря с него, защото съм вожд и отдавна живея тук. Уотсън ми разказваше, че въпреки охраната успявал единадесет пъти да избяга от селото. Всеки път го настигали в гората и го връщали обратно. Той беше неукротим човек и не можеше да се помири с пленничеството.
— Беше? Защо казваш беше? — с тревога попита Ръдърфорд. — Нима вече не е жив?
— Убиха го.
— За какво?
— За това, че уби стопанина си, стария вожд Ренгади. Една нощ, няколко часа след като бях приказвал с него. Пробил задната стена на колибата си и избягал за дванадесети път. Забелязали го, когато се намирал вече до самата порта. А в това време Ренгади проверявал стражата, която охранявала селото. Като видял беглеца, той заедно с трима воини се спуснал да му пресече пътя. Джон Уотсън грабнал от ръцете на един воин мера и разбил черепа на вожда. След минута и самият той бил прободен от копие.
Ръдърфорд сведе ниско глава. Стана му тежко и болно. Клетият Уотсън! А пък той си мислеше, че от тях шестимата е загинал само Джек Малън.
— Не си ли виждал още някого от матросите на „Агнеса“? — тихо попита той след продължително мълчание.
— Видях.
— Кого?
— Джеферсън. Ние гостувахме на неговия господар вожда Вана. Джеферсън полудя.
— Така си и мислех! — възкликна Ръдърфорд.
— Добрият Вана много го обича, гордее се с него и на всички го показва. Джеферсън не помни нищо. Той се отучи дори да говори. Аз го питах как живее, не му ли е мъчно за родината, не го ли обижда някой. Но в отговор той само безсмислено мучеше. По цели дни лежи като пън на сеното и гледа нагоре. От вцепенението си излиза само когато му носят за ядене. Яде много и с необикновена лакомия. Вана го храни много щедро и той толкова е надебелял, че едва минава през вратата на колибата.
— А не си ли срещал Джон Смит и Томпсън? — попита Ръдърфорд. — Какво е станало с тях?
— Не, не можах да ги видя. Те или са убити, или са пленени от Сегюи. Защото Сегюи унищожил селата, в които са живели.
Жената, която спеше на сеното, отвори очи и взе внимателно да разглежда Ръдърфорд.
— Това е жена ми, дъщеря на Отако — каза белият дивак. — Тя не разбира ни една английска дума. Децата ми растат като истински новозеландци и по нищо не се отличават от останалите тукашни деца. Само кожата им е малко по-светла.
— А ти кой си? — попита Ръдърфорд.
— Казвам се Джеймз Маури — отговори белият дивак. — Аз съм избягал австралийски каторжник.
Той внимателно погледна Ръдърфорд в лицето, за да види какво впечатление му е направило това признание. Но лицето на Ръдърфорд не се измени. Тогава избягалият каторжник продължи:
— Бях английски тъкач. Работихме на ръка, всеки у дома си. Нашата работа ни изхранваше, макар да бяхме много бедни хора. Но скоро търговците построиха фабрика за сукно. В тази фабрика поставиха машини. Фабричното сукно струваше двойно по-евтино от нашето. И никой вече не купуваше нашето сукно. Нямаше какво да ядем. Дъщеря ми умря от глад. Тогава ние, тъкачите, се събрахме на тълпа, отидохме във фабриката и изпочупихме всички проклети машини. Арестуваха ни и ни изпратиха в Австралия на каторжна работа. Три години носех вериги и настилах австралийските пътища. Най-после сполучих да избягам и се добрах до Порт Джексън. Там постъпих матрос на един кораб. Нашият кораб беше дошъл в Нова Зеландия и спря ето тук, при тези брегове, в Куковия проток, за да вземе прясна вода и да поограби диваците. Докато стояха на котва, аз се скарах с един матрос — подъл и груб човек. Той знаеше моята тайна. Като ми се разсърди, отиде при капитана и му каза, че съм избягал каторжник. Капитанът заяви, че като се върнем в Австралия, ще ме предаде на полицията. Тогава избягах от кораба на брега и дойдох в това село. Отако ме прие много любезно. Живея тук вече осем години и това са най-щастливите години в живота ми. Няма да мръдна оттук, дори ако ми обещаят пълно помилване. Мразя Англия!