Выбрать главу

— А как стана вожд, Джеймз Маури?

— Отличих се в много боеве. Отако ме обича много. Той не предприема нищо без моя съвет. Тук аз съм нещо като първи министър. Водя цялата политика и цялата търговия на племето, сключвам съюзи, обявявам войни. Впрочем аз съм миролюбив човек и предпочитам мира пред войната. Благодарение на съюзите, които съм сключил с нашите съседи, таранаки сега е най-силното племе в цялото крайбрежие на Куковия проток. И да не беше Сегюи, по-могъщи от нас нямаше да има на целия остров. Но срещу пушките на Сегюи ние не можем да направим нищо.

— Кажи, Джеймз Маури, откъде Сегюи има пушки? — прекъсна го Ръдърфорд.

— Подарил му ги английският крал.

— Английският крал! Нима английският крал е идвал в Нова Зеландия.

— Не. Но Сегюи ходил в Англия и се представил на английския крал.

— Кога?

— Той се върнал в родината си едва преди година и половина. Нима не си чувал за това? Та ти тогава вече си бил в плен.

— За пръв път чувам това! — възкликна Ръдърфорд.

— Преди шест-седем години Сегюи беше върховен вожд на едно мъничко племе по източното крайбрежие на нашия остров. Капитанът на някакъв търговски кораб го откарал в Англия. Там посрещнали Сегюи като велможа, а преди година и половина английски военен кораб го докарал обратно на брега на Нова Зеландия заедно с две хиляди пушки.

„Тук е идвал английски военен кораб, който е могъл да ме вземе за родината, пък аз нищо да не зная за това!“ — с мъка си помисли Ръдърфорд. Но не изказа мисълта си гласно, защото Джеймз Маури беше станал такъв новозеландски патриот, че беше опасно да му доверява плановете си за бягство. Вместо това Ръдърфорд попита:

— А защо английският крал му е дал толкова много пушки?

— Английският крал сключил със Сегюи договор, че Сегюи ще покори цяла Нова Зеландия и ще я подари на Англия. Тогава Англия би получила още една богата колония, а Сегюи би станал тук нещо като кралски наместник. Ето на каква цена Сегюи се е снабдил с тези пушки. Но Сегюи е решил да надхитри английския крал. Англия е далеч оттук. Той покорява със своите пушки Нова Зеландия, но не за Англия, а за себе си.

Джеймз Маури помълча и после добави:

— Хитър е Сегюи, но в края на краищата Англия ще го надхитри.

— А по какъв начин? — попита Ръдърфорд.

— Тази война заличава от лицето на земята цели племена. Десетки хиляди новозеландски воини вече паднаха в боя. Сума здрави и-пу са изгорени. Сегюи е свиреп людоед. Откак се е върнал от Европа, войската му яде почти само човешко месо. Войната отвлича жителите от лов, от земеделие, страната е заплашена от глад. Да продължи още няколко години тази изтребителна война, и Нова Зеландия ще се превърне в пустиня. Тогава Англия ще я завоюва с голи ръце.

Ръдърфорд слушаше съсредоточено своя събеседник. Той се страхуваше да не изпусне дори и една едничка дума. Досега беше живял като в мрак, не разбираше какво се върши около него. А за да може правилно да постъпва, за да действува и самият той, трябва да знае решително всичко за живота на тази земя, където го беше захвърлила съдбата.

— Нова Зеландия ще се превърне в пустиня — продължаваше Джеймз Маури, — ако ние не сложим край на това разорение. Цялата северна и централна част на острова е в ръцете на Сегюи. Но това крайбрежие владеем ние. От Сегюи ни делят планините. Ако той се опълчи против нас, ние ще го посрещнем в нашите планини, където познаваме всяка пътечка, и той ще бъде разбит въпреки всичките си пушки. Той знае това и чака ние първи да му обявим война. Какво пък, ще дочака и това. Ще дойде време и ние ще тръгнем и ще победим.

— А кога ще дойде това време?

— Когато ще имаме малко повече пушки, отколкото сега.

— Нима сега имате пушки?

— На, гледай — каза Джеймз Маури и показа на Ръдърфорд пушката, която висеше на стената.

— И ти мислиш, че тази едничка твоя пушка е по-добра от ония две хиляди, които има Сегюи! — разсмя се Ръдърфорд.

— Ние имаме не една, а двеста и скоро ще бъдат още повече — отговори Джеймз Маури. — Пушки ни донасят китоловните кораби, които спират тук, в Куковия пролив, за да се запасят с вода и дървен материал. Ние разрешаваме на китоловците да слизат на брега, да вземат вода, да си насекат дърва и срещу това вземаме от тях данък в пушки и барут. Китоловците на драго сърце се съгласяват на тази сделка. Те прекрасно знаят, че ако ние не пожелаем, те няма да могат да слязат на брега.