— И често ли ви посещават тези китоловци?
— Приблизително веднъж на две години. Някога по-често, някога по-рано.
„Колко хубаво стана, че попаднах в Таранаки!“ — радостно си помисли Ръдърфорд. Угасналите надежди отново пламнаха в сърцето му.
ОЧАКВАНЕТО
Дълго прекара Ръдърфорд в страната Таранаки, а кораби на китоловци не се вестяваха. Всеки ден излизаше той на брега и дълго-дълго гледаше към бушуващото море. Но морето беше пустинно. Не виждаше никакви морски съдове освен новозеландски пироги. Тъжен се връщаше в селото. Но не губеше надежда и на следващата сутрин пак отиваше при морето.
Отако и Маури чакаха китоловци със същото нетърпение, макар и по съвсем други причини. Те искаха по-скоро да получат пушки и да започнат война против Сегюи.
— Забавиха се, но непременно ще дойдат — казваше уверено Джеймз Маури, — трябва само да почакаме още малко.
Маури харесваше много на Ръдърфорд и двамата англичани скоро се сприятелиха. Но Ръдърфорд не споделяше с новия си приятел, че мечтае да се върне в родината си. Избягалият каторжник беше станал истински новозеландец, мразеше Англия, в която беше изпитал толкова мъки, и с цялото си сърце се беше привързал към своето ново отечество. Да му разказва плановете си за връщане в Англия беше също така опасно, както да ги разказва на Емаи или на Отако.
И самият Ръдърфорд обикна Нова Зеландия. Харесваха му благородството и мъжеството на тези жестоки, бедни и невежи хора. Той се възхищаваше на техния природен ум, на тяхната вярност в дружбата. И да не беше този отвратителен обичай, людоедството, той съвсем би се примирил с тях. Още повече от хората му харесваше природата на Нова Зеландия. Той с наслада скиташе из тъмните гори, преследвайки някоя подивяла свиня, катереше се по непристъпните планински стръмнини, пиеше ледена вода от стремителните рекички, дишаше мекия винаги топъл въздух.
Но все пак той тъгуваше мъчително. Нощем му се присънваха улиците на големите градове, грохотът на множество дилижанси и карети, високите каменни къщи, витрините и фирмите на магазините, шумът на моряшките кръчми, родната английска реч по всички кръстопътища. Той се събуждаше и легнал на пръстения под, дълго стенеше, охкаше и се обръщаше от една страна на друга. Нали в Англия бяха останали омъжените му сестри, племенниците, приятелите и той копнееше да ги види.
Двамата бели имаха различни планове и живееха по различен начин. Джеймз Маури с всички сили се стараеше колкото може повече да прилича на новозеландците. Той имаше пушка, но ходеше на лов с копие и дълго се учи да борави с мера. Имаше желязна брадва, но предпочиташе да работи с каменна. Храната си приготвяше само по новозеландски и колибата, в която живееше, по нищо не се отличаваше от останалите колиби в селото.
Ръдърфорд, напротив, най-много обичаше ония европейски предмети, които му бяха останали още — брадвата, ножа и пистолета. Той изобщо не се научи да владее копието — когато отиваше на лов, измолваше от някого пушка или поставяше за птиците хитро направени примки. Отако му подари парче земя за градина и той я обработваше не с тояга, а със саморъчно направено дървено орало, в което се впрягаше сам вместо кон. Построи си жилище по европейски — не от тръстика, а от дебели греди. Сега му беше нужен дом, а не крепост и той изсече в стените истински прозорци, които поради липса на стъкла затваряше с дървени кепенци.
На едно-друго научи и новозеландците. Той им показа например как се плетат мрежи. Преди това новозеландците нямаха ни най-малка представа за мрежи. След две години от неговото пребиваване в Таранаки цялото крайбрежно население ловеше риба с мрежи и уловът се беше увеличил няколко пъти.
Ешу изплете първите мрежи от влакна на див лен по указание на Ръдърфорд. Той излезе с пирога в морето и когато се върна, пирогата му беше пълна с риба. Тогава всички почнаха да плетат мрежи. Скоро рибата се оказа толкова много, че не успяваха да я изядат и почнаха да я опушват за запас. Дори кучетата и свинете ядяха риба до насита.
Само на Ешу Ръдърфорд разказваше своите мечти за връщане в родината си, тъй като знаеше, че тя нищо няма да издаде.
— Ще ми е мъчно да се разделя с тебе, Жълтокоси — казваше девойката. — Аз искам корабът на твоето племе да дойде тук колкото може по-късно. Но разбирам, че да живееш сам сред чужд народ е много тежко, и ми е жал за тебе. Виж как тъгува моят баща за нашето село, което Сегюи унищожи. А пък той се намира много по-близо до него, отколкото ти до родината си, и е заобиколен с приятели. Не, ако ми се случеше завинаги да напусна този остров и да попадна при чужденци, които говорят чужд език, бих се побъркала.