Когато той влезе в колибата на върховния вожд, там освен Отако бяха Емаи, Джеймз Маури и Ръдърфорд. Непознатият вожд, без да гледа към когото и да било, падна пред Отако на колене. Отако мълчеше и чакаше да види какво ще стане по-нататък. Само огромното перо от птицата моа леко помръдваше на главата му. Непознатият също мълчеше. И изведнъж тишината беше прекъсната от яростния вик на Омаи:
— Аз го познавам. Това е Тогаре, вярно куче на Сегюи. Аз го видях, когато гореше моето село. Той стоеше, гледаше пламъците и се смееше със глас.
Емаи сграбчи пришелеца за гушата и вдигна над него своя мер.
— Спри! — викна Отако. — Нека говори. А за убиване винаги ще успеем да го убием.
Емаи пусна жертвата си и като мърмореше глухо, седна в ъгъла.
— Аз дойдох при вас сам, вождове — заговори Тогаре, — вие, разбира се, лесно можете да ме убиете тук. Но преди това ме изслушайте. Да, аз и всички мои воини се сражавахме заедно със Сегюи, защото Сегюи е върховен вожд на моето племе. Да, ти си прав, Емаи, аз бях твой враг и се радвах, когато гореше твоето село. Но сега съм твой приятел, Емаи. Приятел съм ти, защото имаме един общ враг. Този враг е Сегюи.
Тогаре започна да говори спокойно. Но при тия думи се развълнува. Всички го слушаха с напрегнато внимание.
— Сегюи покори целия наш остров — продължаваше Тогаре. — Само племето таранаки остана извън неговата власт. Той опустоши вражеските земи и в неговото село има повече мъртви глави, отколкото живи. Робите вървят след него на тълпа — той ги храни със свинско месо, а той самият яде само човешко месо. Но той мисли, че ние, вождовете на неговото племе, също сме длъжни да му служим като роби. Той забрави, че с нашите ръце и с ръцете на нашите воини постигна всичките си победи. Ние се сражавахме за него в боевете, а сега той отнема от нас нашата плячка и събаря оградите на нашите селища, селища на собственото му племе, та ние, неговите младши вождове, да не можем да въстанем против него. Той винаги е бил кръвожаден и страхлив, но откакто ходи отвъд морето при белите хора, стана още по-кръвожаден и още по-страхлив. Аз не можех да търпя, вождове, и не изтърпях! — викаше той. — Вдигнах жителите на три селища от нашето племе и ги доведох при вас. Аз имам хиляда воини и шестстотин пушки. Всички мои воини горят от желание за бой. Всички се стремят да освободят племето си. Аз дойдох тук да ви попитам, вождове, съгласни ли сте да тръгнете заедно с нас на война против Сегюи?
Тогаре млъкна, гледайки втренчено Отако в лицето. Маури се наведе към Ръдърфорд и му каза по английски:
— Ние имаме двеста пушки и Тогаре шестстотин. Всичко осемстотин. На Сегюи са останали всичко хиляда и четиристотин.
Отако погледна въпросително към Джеймз Маури. Джеймз Маури му кимна. Тогава вождът на племето таранаки стана и каза тържествено:
— Ние приемаме твоята дружба, Тогаре. Утре сутринта можем да тръгнем на поход.
Емаи мрачно погледна своя бивш враг, но без да каже ни дума, тръгна да събира своите воини.
ПРЕД БОЯ
Цяла нощ в селището на Отако идваха хора от съседните села.
Оградата не можеше да побере всички и те се разполагаха на стан по околните хълмове. До сутринта горяха огромни огньове, до сутринта гърмяха самохвални песни. Всички се радваха на предстоящата война като на празник, всички предварително тържествуваха и ликуваха. Този войнствен народ не знаеше никакво друго щастие освен боя.
В целия стан не се радваше само един човек — Ръдърфорд. Не му се щеше да остави брега, при който всеки ден можеше да се появи кораб, и отново да тръгне към вътрешността на страната. Но какво да се прави — трябваше да се подчинява. Той взе пушката, мера, брадвата, пистолета, ножа, запас от провизии за няколко дни, заключи къщата си и се присъедини към воините на Емаи.
При него дойде Ешу.
— И аз ще тръгна с тебе — каза тя. — Няма да изостана ни крачка от тебе. Дай ми пушката. Аз ще я нося.
Според новозеландските обичаи жените често придружаваха мъжете през време на военните походи и носеха част от оръжието им. Ръдърфорд не искаше да се разделя с Ешу и на драго сърце се съгласи да я вземе със себе си.
На сутринта цялата войска тръгна на път и привечер в подножието на Егмонтовата планина се съединиха с воините на Тогаре, които в знак на радост дадоха залпове във въздуха със своите шестстотин пушки. Сега под началството на Отако се намираха най-малко пет хиляди бойци — по новозеландските представи огромна армия.
Два месеца вървяха те по превърнатата в пустиня страна, ловуваха, палеха огньове, пееха песни. Пътят на войската показваха Тогаре и Емаи, които познаваха превъзходно местността. Пепелищата на селата, които Ръдърфорд беше видял преди две години, сега бяха обрасли с висока трева, а горските пътечки, по които отдавна не беше стъпвал човешки крак, бяха потънали в мъх. Затова пък навсякъде гъмжеше от дивеч и Ръдърфорд лесно всеки ден убиваше по няколко киви или яребици. Ешу събираше за него ядливи растения — корени от папрат, дива целина. Вечер те двамата кладяха малък огън настрана от останалите и вечеряха до насита, седнали един срещу друг.