След няколко минути лагерът, доскоро толкова оживен, опустя. Ярко горящите огньове озариха само мълчаливите стволове на боровете. Джеймз Маури водеше своята войска през гората към самотния, съвсем близък хълм, който беше разучил още през деня. Щом воините почнаха да се изкачват нагоре по стръмния склон, зад гърба им се раздаде отчаян, яростен вопъл. Привържениците на Сегюи бяха разбрали, че са горчиво измамени.
Съмна се. Пламъците на огньовете избледняха, изгря слънцето и позлати вършето на боровете.
СТРАННАТА СРЕЩА
— След мен! — извика Емаи и хукна надолу по хълма, хванал в една ръка пушката, а в другата мера.
— След мен! — викна Отако и също се понесе надолу.
Воините се юрнаха заедно с вождовете си, стремейки се да нападнат врага, преди да е успял да се измъкне. Жените, които придружаваха войската, също затичаха надолу. Те се държаха на няколко крачки зад мъжете — всяка тичаше след своя мъж или брат.
— Остани тук! — викна, без да се спира, Ръдърфорд, като видя, че Ешу тича след него.
— Не, не, аз искам да бъда с тебе! — отговори Ешу тичешком.
Воините на Сегюи вдигнаха пушки и мълчаливо зачакаха приближаването на неприятеля. Разстоянието, което отделяше двете армии, се скъсяваше с всяка секунда. Когато тя стана не повече от петдесетина крачки, воините на Сегюи стреляха в залп. Куршумите повалиха няколко десетки човека, но с това не успяха да спрат нападението. Воините на Отако тичаха отгоре надолу и не можеха да се спрат. Те стреляха в движение и хвърляха пушките си на тичащите след тях жени, за да освободят ръцете си за ръкопашен бой. Ръдърфорд също стреля и метна пушката си на Ешу.
Като виеха, ръмжаха и съскаха от ярост, воините на Отако се нахвърляха върху воините на Сегюи. Меровете се въртяха като мелници. Ония, които имаха брадви, гледаха да хванат с лявата ръка вражия боец за косите, а с дясната да му пресекат врата. Когато успяваха, те мятаха отсечената глава на жените, та после да я изложат на показ пред колибата си.
Отчаяната схватка не продължи много. Врагът не издържа натиска, огъна се и побягна.
През време на боя Ръдърфорд се мяташе ту насам, ту натам, викаше страхотно и размахваше стоманената брадва. Той нито веднъж не удари някого, но враговете се стъписваха пред него, уплашени от огромния му ръст и страшния му вид. Само някакъв смелчага, преди да хукне да бяга заедно с останалите, се обърна и се опита да го чукне с мера си по главата. Но главата на Ръдърфорд се намираше твърде високо и камъкът на мера се стовари върху рамото му. Ръдърфорд извика от болка и хукна след своя враг, който затича колкото му държат сили.
Те дълго тичаха из гората. Воините на разбитата армия се разбягаха на разни страни. Ешу изостана и Ръдърфорд скоро забеляза, че освен него и воина, когото гонеше, наоколо няма никого. Той вече половин час го гонеше и започна да се изморява. Воинът, който го удари с мера, се оказа отличен бегач и в края на краищата се изгуби от погледа му. Ръдърфорд се спря запъхтян и се опря с гръб о едно дърво.
И изведнъж точно пред себе си, под исполинска папрат, той забеляза някакво странно същество, което взе отначало за маймуна. Това същество имаше мъничко, смръщено, кафяво, отвратително личице с едри, издадени далеч напред ослепително бели зъби и голи, тънички, криви крачета. Туловището на съществото беше облечено в изпоцапан, много дълъг фрак. На гърдите му беше окачен голям бял орден. Но затова пък там, където трябваше да бъдат панталоните, висеше късичка поличка, направена от парче мръсна новозеландска рогозка. В дясната си ръка съществото държеше голям пистолет, дулото на който беше насочено право в гърдите на Ръдърфорд.
— Прощавай се с живота, бели воине — каза съществото на завален английски език, като се усмихна гадно.
Щракна спусъкът, но изстрел не се чу. Пистолетът направи засечка.
Ръдърфорд се опомни, тръгна срещу злобното същество и вдигна високо брадвата. Отново щракна спусъкът. И отново засечка. Помежду им имаше вече не повече от две крачки. Спусъкът щракна за трети път и за трети път пистолетът засече. Ръдърфорд метна далеч настрана брадвата си и с един юмручен удар изби засеклия пистолет от ръцете на врага. Като хвана маймуноподобното човече за гушата, той го повали на тревата и го мачка дотогава, докато копчетата на фрака му изхвърчаха с трясък, като разкриха гола татуирана гръд.
— Не ми късай фрака — изхриптя човечето. — С този фрак аз съм се представил на твоя крал…
Едва сега Ръдърфорд се досети, че странното същество, гушата на което държеше в ръце, е могъщият вожд Сегюи, който беше изтребил толкова много племена.