— Не се безпокойте! — утешаваха го офицерите. — „Безстрашие“ е отличен кораб, нищо не може да му се случи. Сигурно капитан Фърно отдавна ни чака в Куковия проток.
И въпреки че „Решение“ пострада много от бурите и изискваше незабавен ремонт, те се отправиха към Куковия проток.
Но „Безстрашие“ го нямаше и там.
Кук с помощта на Едидей, който се оказа отличен преводач, разпитваше туземците дали не са виждали тука преди няколко дни „друг плаващ остров с бели крила“.
— Не сме виждали — отговаряха туземците.
На Кук не му оставаше нищо друго, освен да чака. Той не се съмняваше, че капитан Фърно ще се сети да се отбие в Куковия проток, ако, разбира се, „Безстрашие“ е в състояние да се държи над водата.
А засега трябваше да се готвят за трудното плаване в полярните морета, да търсят Южния материк. Наближаваше лятото и Кук искаше да го използува на всяка цена да проникне колкото се може по на юг. Той нито за момент не забравяше, че откриването на Южния материк е главната цел на неговото пътешествие.
Зазвъняха брадви, заскърцаха триони, Дърводелците и корабостроителите се заеха с ремонта на кораба. Но най-важно беше да се запасят със съестни продукти, тъй като плодовете, купени на остров Тонгатапу, бяха вече изядени, а бурята унищожи почти целия им запас от хляб — около хиляда пуда3 морските сухари се бяха овлажнили и изгнили.
Този път новозеландците посрещнаха мореплавателите като стари приятели и надокараха купища от риба. На брега започна оживена търговия. Целия риболов от една голяма мрежа даваха за една брадва. За един гвоздей можеше да се купят два-три пуда риба. Целият проток беше задръстен от мрежи, на всеки крайбрежен камък седеше новозеландец с въдица в ръка — всичко това се ловеше за белите пришълци.
Но мина седмица и старите рибни запаси свършиха, а новите не стигаха. Моряците напразно скитаха по брега със скъпоценните си гвоздеи. Успяваха да купят пет-шест кошници риба на ден, не повече. Новозеландците също бяха отчаяни — трудно стана да се сдобият с железни вещи.
В една прекрасна сутрин се оказа, че всички мъже, годни да носят оръжие, са изчезнали от крайбрежните села. На въпроса на Кук останалите вкъщи жени и деца отговаряха:
— Отидоха на война.
— Кой сега ще лови риба? — се развика Кук. — Та аз още не съм осолил и половината от рибата, която ми е нужна, за да потегля на път. Та нали може да ни се случи няколко месеца да не видим земя. Мигар не можеха да отложат войната си до заминаването ни?
Три дни от воините нямаше ни вест, ни кост. Ала на четвъртия ден над петдесет пироги навлязоха в протока. От копията на победителите още се стичаше кръв, още димяха черните им рани. Вождовете държаха тояги, на които бяха набучени сърцата на победените, а пирогите им бяха натоварени с риба — заграбената риба, същата, заради която беше започнала войната.
На брега пазарът отново зашумя.
А в това време на „Решение“ бе направено откритие, което потвърждаваше и най-мрачните предположения за нравите и обичаите на новозеландците.
Това се случи така.
Бащата и синът Форстъровци и няколко младши офицери седяха на палубата и разговаряха с Едидей. Внезапно се приближи една лодка и на палубата се качи моряк, придружен от двама стари новозеландци. Морякът държеше някакъв вързоп.
— Гледайте какво купих от тези юнаци — каза той, като се обърна към Форстъровци, и с разкривена усмивка добави: — Евтино, само за три гвоздея.
Той разви с погнуса вързопа и показа на учените отрязана човешка глава. Главата беше сварена.
Дълго време никой не можеше да промълви нито дума. Моряците отскочиха от новозеландците. Но най-силно впечатление това отвратително зрелище направи на Едидей. Добрият таитянин отначало се вцепени от ужас, после заплака.
— Подлеци! Подлеци! — викаше той, ридаейки. — А аз дружах с вас. Да не сте посмели да се приближите до мене!
Няколко минути по-късно на кораба се върна Кук. Като видя погнусените лица на другарите си, той поиска да узнае каква е работата. Форстър-син му разказа какво се бе случило.
Моряците изблъскаха поразените людоеди от кораба, а Кук отиде в каютата си и не излезе оттам цял ден.
Слугата, който му занесе обяда, чу, че капитанът разговаря сам със себе си.
— Това е от глад, от глад — мърмореше той. — Само постоянният глад може да накара един човек да изяде друг. Та те нямат ни кози, ни свине, ни крави, ни жито, нито плодни дървета — само риба и диви треви.
Рано сутринта той повика петима моряци, даде им лопати и белове и им заповяда да разкопаят място за градина. После отиде при готвача и взе двата последни чувала с картофи, донесени от Англия.