— Добре, Ешу, аз ще замина сам — каза той. — Но ще се върна. Мъчно ми е да се разделя с тебе завинаги. Ще поживея в Англия две-три години, после ще се наема матрос на някой кораб, който ще дойде в Нова Зеландия, и пак ще дойда тук. Чакай ме, Ешу!
— Ще те чакам, Жълтокоси — твърдо промълви тя.
Толкова пъти през време на пленничеството си той беше мечтал как ще дойде кораб и как ще напусне тази страна, която в продължение на пет години му беше станала като затвор, но сега, когато вратите на затвора бяха отворени, той се бавеше.
Но ето че небето вече почна да избледнява, започна розово-сивото разсъмване. Нощта свърши. Ръдърфорд нагази във водата и заплува към кораба.
— Ама че чудо! — възкликна дебелият боцман, когато Ръдърфорд се изкачи на палубата. — Вижте, капитане, бял новозеландец!
— Не съм новозеландец, аз съм английски матрос — каза Ръдърфорд.
С няколко думи той обясни на капитана кой е и какво се беше случило с него. После разказа, че новозеландците през деня се готвят да нападнат кораба и да го завземат. Това известие изплаши много капитана. Неведнъж вече се беше случвало кораби, посетили брега на Нова Зеландия, да изчезнат без вест.
— Трябва още сега да се махаме оттук! — в страха си възкликна капитанът и заповяда да вдигнат платната.
Заоблените гористи хълмове бавно заплаваха в далечината. Жената, която гледаше след кораба, се превърна в точка и се скри от погледа.
КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА НА МАТРОСА РЪДЪРФОРД
— Леди и джентълмени! Вие видяхте нилски крокодил, дълъг пет и половина ярда и факир от Индия, който гълта пламък и танцува върху остриета на ножове. Сега ще видите третия номер на нашата програма — жив истински людоед от един див остров в Южния океан. Той принадлежи на едно племе на великани и бас държа за два шилинга, че той с цяла глава е по-висок от всеки от тук присъствуващите. Нашият людоед попадна в Англия по най-необикновен начин: нагълтал го кит и той прекарал жив в утробата на морското чудовище трийсет денонощия, два часа и пет минути. Този кит бил убит от шотландски китоловци и нашият людоед бил освободен. Сега вие ще го видите. Той е поизбелял малко от дългото пребиваване на север, но не обръщайте внимание на това.
Собственикът на панаирската барака се скри зад мръсна платнена завеска и на негово място излезе огромен човек със странна външност. Главата му украсяваха пъстри птичи пера. Цялото му облекло се състоеше само от едни стари закърпени матроски гащи. По голата му гръд, по раменете и врата, по лицето му се виеха синкави странни линии, преплетени в гъсти рисунки, които омотаваха цялото му тяло като някаква чудновата мрежа. Зрителите зинаха от учудване.
— Да си вървим, професоре — каза един добре облечен млад човек от първата редица, обръщайки се към възрастен джентълмен с почтен вид. — Попаднахме в най-скучната барака от целия панаир. Какво безсрамно мошеничество! Този людоед без съмнение е бял човек. Обзалагам се, че той не говори никакъв друг език освен английски.
Но джентълменът, когото младият човек нарече професор, с жадно любопитство разглеждаше застаналия на подиума човек.
— Не, почакайте — каза той, задъхан от вълнение. — Виждате ли тази татуировка? Непостижимо, немислимо, но тя точно съвпада с татуировката, с която според думите на капитан Джеймз Кук се украсяват жителите на Нова Зеландия. Не, това не е фалшификат. Такава сложна рисунка не може да се фалшифицира. Обърнете внимание на това, че челото му също е татуирано. Полинезийските народи разрешават да се татуира челото на своите вождове. Това, разбира се, е бял, но бял, който познава новозеландците по-добре от всички европейски географи, взети заедно. Аз трябва да поговоря с него.
А в това време людоедът тропна с крак и гръмко запя на непознат език една толкова страшна песен, че публиката, без да разбира нито дума, притихна изплашено. Зловещата, мрачна и дива мелодия неволно навяваше ужас. Че как иначе! Нали това беше същата песен, която пееха воините на Сегюи, когато превземаха селото на Емаи.
Дълго пя людоедът, но когато най-сетне млъкна и отиде зад платнената завеска, професорът се качи на естрадата, като помъкна след себе си младия си приятел. Собственикът на бараката сърдито им прегради пътя. Но професорът му пъхна в ръката няколко сребърни монети и той мигновено стана кротък. Той дръпна завеската, пусна гостите и пак я затвори след тях.
Те се намериха в малка стаичка, скована набързо от дъски. Почти половината от тази стаичка заемаше един огромен, разглобен на части картонен крокодил. В ъгъла факирът, който неотдавна гълташе пламъци, ядеше салам и се караше с жената на стопанина на най-чист английски език. Професорът веднага отиде при татуирания великан, който го гледаше подозрително и с любопитство.