— Издържа ли? — попита вуйчо му.
— Не, скъсаха ме — отговори Дюмон Дюрвил.
Вуйчото кипна от яд.
— Не искам да държа в къщата си такъв безделник! — извика той. — Махай се от моя дом!
— Аз тъкмо исках да ти кажа, вуйчо, че постъпих като матрос на един кораб, който утре заминава за Испания.
Много страни посети Дюмон Дюрвил, като преминаваше на работа от кораб на кораб. Навсякъде обръщаха внимание на неговите необикновени знания по география и навигация. И как иначе — нали той беше прочел в училище толкова описания на морски пътешествия! Способен, прилежен, здрав, млад човек, той скоро се издигна. Отначало матрос, после боцман, после щурман, Дюмон Дюрвил беше назначен най-сетне за помощник-капитан на кораба „Раковина“.
Това беше тежко за френския народ време. Наполеон, разгромен от руските войски през време на самонадеяния си поход към Москва, беше свален. Франция пак се мъчеше под властта на краля, качен на френския престол от чужденци против волята на френския народ. Дворяните се върнаха в своите имения. Но войните свършиха. С Англия беше сключен мир и френските кораби пак можеха да излизат в океаните.
Изпратиха „Раковина“ в Мала Азия с група френски учени, които възнамеряваха да се заемат с археологически разкопки. През време на разкопките на Дюмон Дюрвил му провървя да намери прочутата гръцка статуя, известна под името Венера Милоска. Тази находка прослави младия моряк в учените среди на цяла Европа. През 1825 година Дюмон Дюрвил беше вече капитан на „Раковина“.
Най-после настъпи времето да осъществи всичките си юношески мечти! Той писа в Париж до министъра на марината писмо, в което молеше разрешение да се отправи за Тихия океан, за да търси изчезналата експедиция на Лаперуз. След дълго тичане и настояване разрешението беше получено.
Тогава Дюмон Дюрвил преименува своя кораб. „Раковина“ стана „Астролабия“.
— „Астролабия“ се наричаше едната от фрегатите на Лаперуз — обясни той на своите учудени приятели.
На 25 април 1826 година, четиридесет и една година след като Лаперуз беше излязъл от Брест, Дюмон Дюрвил излезе от друго пристанище на Франция — от Тулон.
ШЕСТНАЙСЕТ ДНИ НА КОСЪМ ОТ СМЪРТТА
Експедицията на д’Антркасто не донесе никакви сведения за Лаперуз. А оттогава никой не беше търсил Лаперуз. През времето на Дюмон Дюрвил гибелта на „Компас“ и „Астролабия“ си оставаше все такава тайна, както и четиридесет години преди това.
И Дюмон Дюрвил възнамеряваше да търси Лаперуз пак там, където трябваше да го търси д’Антркасто: или край Адмиралтейските острови, или в района на Островите на дружбата, Новохебридските острови и източното крайбрежие на Австралия. Дюмон Дюрвил считаше за невероятно Лаперуз да е загинал край Адмиралтейските острови. Затова, като заобиколи нос Добра надежда, той се насочи към архипелага Тонга, наречен от Кук Острови на дружбата.
Дюмон Дюрвил забеляза Островите на дружбата на 6 април 1827 година, т.е. почти година след отплаването си от Франция.
Вятърът духаше с чудовищна сила. През далекогледа се виждаше как се превиваха на островите дебелите палмови дървета. Корабът ту политаше върху гребена на някоя исполинска вълна, ту хлътваше в пропастта между две вълни. Бурята се усилваше с всеки час.
Дюмон Дюрвил искаше колкото може по-скоро да влезе в удобното пристанище на остров Тонгатапу, в което се беше спирал д’Антркасто. Най-близкият път за това пристанище минаваше през тесен проток между остров Тонгатапу и остров Еуа. Дюмон Дюрвил, без да се колебае, се насочи към този проток.
Изведнъж право пред кораба се изпречи огромна стена от коралов риф. Беше твърде късно вече да я заобиколи.
— Свалете всички платна! — заповяда той, надявайки се с това да намали скоростта на кораба.
Започнаха да свалят платната, но корабът продължаваше да се носи с предишната скорост. Много силен беше вятърът.
— Котви във водата! — викна Дюмон Дюрвил.
Двете котви паднаха във водата. Но вятърът беше толкова силен, че корабът продължаваше да се носи, като влачеше подире си котвите по твърдото гладко дъно. Рифът, в който с грохот се разбиваха огромните вълни, се приближаваше с всяка секунда. Моряците вече не се надяваха за спасение.
И изведнъж котвите се закачиха на дъното на някакви камъни, веригите се опънаха като струни и корабът спря. Рифът беше на десетина крачки от кораба.
Зарадваните моряци се хвърлиха един към друг, прегръщаха се и се целуваха. Но Дюмон Дюрвил знаеше, че това е само отсрочка. Само малко да се изплъзнат веригите, и след миг корабът ще стане на парчета от греди и дъски, на пух и прах. А нима може при такъв вятър да се надява на проядените от ръжда котвени вериги? Те не са изчислени за такова напрежение.