Дюмон Дюрвил започна да разглежда брега на Тонгатапу. На брега видя тълпи от островитяни, които ни най-малко не се бяха изменили, откакто ги беше видял д’Антркасто — голи, татуирани. Впрочем една важна промяна той все пак забеляза: почти всеки вместо копие държеше в ръце пушка. Двайсетина души туземци извлякоха от гората на брега едно оръдие и насочиха дулото му към кораба.
Дюмон Дюрвил почувствува, че работата взема лош обрат. Нима нещастният кораб, пазен от гибел от двете готови да се скъсат котвени вериги, ще бъде подложен на всичко отгоре и на обстрел? Откъде островитяните имат такова въоръжение?
От брега се отдели флотилия от лодки и се понесе към кораба. Въпреки бурята лодките с такава ловкост, с такова безстрашие се носеха по вълните, че Дюмон Дюрвил неволно почувствува завист и уважение. И все пак до кораба стигна само една лодка — останалите не рискуваха да дойдат толкова близо до страшния риф.
От лодката на палубата се качиха десет души — плещести здравеняци с пушки в ръце. Деветимата от тях имаха тъмна кожа. Десетият беше с бяла кожа.
— Добри сър — каза по английски белокожият човек, като се обръщаше към Дюмон Дюрвил, — разрешете да ви представя двамата могъщи владетели на остров Тонгатапу: това е великият вожд Тагофа, а това е великият вожд Палу.
Палу беше тлъст, шишкав, важен. Тагофа беше слаб, жилест, с хитри очи.
— А аз се казвам Томас Синглтън — продължаваше белият. — Аз съм министър и пленник на тези велики вождове.
Облеклото на Томас Синглтън се състоеше от тясна рогозка, омотана около бедрата. На гърдите му бяха татуирани палмови листа.
Да останат на кораба беше твърде опасно и Дюмон Дюрвил искаше да прехвърли хората си на брега. Трябваше да предразположи към себе си островитяните, затова той прие гостите си най-радостно. Палу и Тагофа получиха много брадви, ножове, стъкълца и очите им блестяха от радост. Палу пожела да получи европейски дрехи и капитанът му подари червен генералски мундир, който дебелакът веднага облече. Като издебна една минутка, Дюмон Дюрвил отведе встрани Синглтън и му обясни в какво катастрофално положение се намира корабът.
— Само не слизайте на брега — каза Синглтън. — Докато сте на кораба, туземците са ваши приятели, защото те имат едно оръдие, а вие четиридесет. Но ако ви се наложи да напуснете кораба, свършено е с вас. Тагофа и Палу командуват двехилядна армия, въоръжена с пушки английски образец. На брега всички ще ви убият. Те виждат, че вашият кораб е в опасност, и се радват. Не, не ви съветвам да слизате на брега — останете си на кораба. Може би веригите ще издържат и ако бурята утихне, вие сте спасени. А на брега ви чака сигурна смърт.
Дюмон Дюрвил послуша Синглтън.
Шестнайсет денонощия рева ураганът и шестнайсет денонощия корабът дърпаше веригите като див звяр. Шестнайсет денонощия смъртта дебнеше моряците.
Но веригите издържаха.
Синглтън и вождовете останаха на кораба почти през всичките шестнадесет денонощия. Вождовете се радваха на хубавата храна на кораба, а Дюмон Дюрвил от страх да не се скара с тях ги хранеше до пресита.
— Откъде островитяните имат толкова пушки? — попита Дюмон Дюрвил Синглтън.
— Тук за провизии често се отбиват китоловни и търговски кораби, сър — отговори Синглтън. — Минаха времената, когато островитяните посрещаха белите като приятели. Китоловците и търговците толкова пъти са стреляли по тях, че островитяните намразиха белите. Тукашните вождове не са глупави хора. Те заповядаха срещу провизиите да не се взема нищо освен пушки. И капитаните, щат, не щат, трябваше да им дават пушки. И ето, за двайсет години те натрупаха цял арсенал.
— А как е попаднало на острова оръдието?
— Оръдието те взеха заедно с мене — обясни Синглтън. — Преди двайсет години аз бях матрос на един търговски кораб. Нашият кораб заседна в плитчината край остров Тонгатапу. По-голямата част от екипажа ни начело с капитана островитяните примамиха в гората и там ги убиха. На кораба останахме само трийсет души. Не можехме да се изтръгнем от плитчината. Когато прясната ни вода се свърши, ние се предадохме. Като завзеха и заграбиха кораба, островитяните пренесоха на брега и единственото ни оръдие.
— А какво стана с вашите другари? — попита Дюмон Дюрвил.
— Повечето бяха убити още през първата година на живота ни на острова. Някои и други успяха по-после да се доберат до минаващи оттук кораби и да заминат. Сега аз останах тук сам.
— А вие защо не заминахте, Синглтън?