„Островът, открит от д’Антркасто, се намира съвсем наблизо оттук — помисли си Дюмон Дюрвил. — Тамошните жители навярно говорят на същия език, на който говорят и тукашните. Ще трябва да ги разпитам за Лаперуз и този хитрец ще ми свърши хубава работа като преводач.“
Така Хемблтън попадна на кораба на Дюмон Дюрвил.
ТАЙНАТА Е РАЗГАДАНА
Като напусна Новохебридските острови, Дюмон Дюрвил пое на север към острова, отбелязан на картите на д’Антркасто.
Забелязаха острова на хоризонта на 21 февруари. Целият беше обрасъл с гъста палмова гора. Обработваемата земя беше твърде малко.
След като влезе в тясното, неудобно пристанище, където корабът трудно можеше да маневрира, Дюмон Дюрвил се отправи с лодка на брега, като взе със себе си много подаръци. Но островитяните го приеха студено, равнодушно и неприветливо. Без желание приближаваха до белите и без каквато и да било радост вземаха щедрите подаръци. Дюмон Дюрвил видя у тях много брадви, гердани, гвоздеи и разбра, че капитан Дийлън също беше проявил тук изключителна щедрост и с това беше подбил цената на европейските стоки.
Островитяните разбираха отлично Хемблтън, но избягваха да разговарят с него. Първия ден той успя да научи само едно — че туземците наричат своя остров Ваникоро. И това беше всичко. Ако на някого езикът се развържеше и под влиянието на подаръците започваше да отговаря на въпросите на Хемблтън, другите туземци хващаха дърдоркото отзад, вдигаха го на ръце и го замъкваха в гората. Това приличаше на някакъв заговор на мълчанието.
Хемблтън беше поразен от тази потайност. Той твърдеше, че жителите на Новохебридските острови, които по нищо не се отличават от жителите на Ваникоро, са много разговорливи хора. Но на другия ден той успя да разбере причината за странната мълчаливост на островитяните.
— Дийлън им казал, че тук ще дойдат много бели, за да отмъстят за своите роднини, които дълго живели на острова, и посъветвал диваците много да не си отварят устата — обясни той на Дюмон Дюрвил.
— Те очевидно не са се държали особено добре със спътниците на Лаперуз, щом толкова се страхуват от отмъщение — забеляза Дюмон Дюрвил. Впрочем това мълчание доказваше, че Лаперуз наистина беше претърпял корабокрушение край тези брегове.
Същия ден Дюмон Дюрвил успя да намери друго доказателство. Като се разхождаше с офицерите си по брега на една миля от залива, той намери във високата трева голяма медна камбана — отлична европейска изработка. Камбаната беше смачкана, сякаш дълго я бяха били с камъни, за да я разбият на части. Един от младите офицери влезе лазешком в камбаната и прочете там надпис: „Фрегата «Компас», 1785.“
По заповед на Дюмон Дюрвил двайсет матроси с непосилен труд домъкнаха камбаната до лодката и я откараха на кораба. Дюмон Дюрвил се мъчеше да разбере по какъв начин островитяните са могли да измъкнат от морето и да изтъркалят на брега такава огромна тежест. Очевидно са били съблазнени от блестящия метал, от който беше направена камбаната. Искали са да разбият находката си на парчета, но не са успели и са я захвърлили.
А в това време Хемблтън сновеше по целия остров, от селце в селце, и се мъчеше да научи поне от нещо нещо. Това усърдие трогна много Дюмон Дюрвил и той взе да се отнася по-добре с младия англичанин.
След няколко дни Хемблтън доведе на кораба един стар островитянин.
— Това е Моъмб, един от главните тукашни вождове — каза Хемблтън на капитана. — Той обеща да ни разкаже цялата истина, ако му дадем пет метра червено сукно.
— Руж — измърмори старецът.
„Руж“ по френски значи „червен“.
— Той бил близък със загиналите моряци на Лаперуз — обясни Хемблтън — и знае някоя и друга френска дума.
— Дайте му десет метра! — извика Дюмон Дюрвил. — Петнайсет! Двайсет и пет! Само нека разказва. Ще го наградя така, че ще купи целия този остров с всичко, което се намира на него.
И старецът започна да разказва. Хемблтън превеждаше думите му.
— Бях момче — каза старецът, — когато една нощ чухме страшен грохот, който идеше от морето. Цялото ни село изтича на брега. Чувахме гласове на хора и виждахме над водата светлини. Духаше силен вятър, вълните бяха по-високи от палмите. Към брега се доближи лодка, пълна с бели хора. Те накладоха огън на брега, но ние не отидохме при тях. Вълните изхвърлиха на брега много мъртъвци. Ние събличахме от мъртвите сукното и вземахме дългите железни ножове. Когато разсъмна, сред подводните камъни, които обкръжават острова, видяхме три мачти като вашите. Те стърчаха направо от водата. А по-навътре видяхме още три мачти. На всички мачти имаше много живи хора, завързани с въжета. Бурята поотслабна и белите, които бяха на брега, седнаха в лодката и отидоха да свалят другарите си от мачтите. Докараха ги на брега, но те не можеха нито да стоят, нито да седят, а само лежаха.