Кет Мартин
Капитанът и дивата котка
1
Чарлстън, Южна Каролина
2 април 1840 година
Плющенето на камшика отекна оглушително над грижливо поддържаните морави пред голямата господарска къща. Последва сърцераздирателен вик.
Глория Самърфийлд затвори очи. Затегна по-здраво ешарпа на копринения си утринен халат, притисна до болка треперещите си стройни пръсти към сърцето и изтича до отворения прозорец, през който проникваха първите сиви ивици на зората.
Навън птиците бяха престанали да пеят и тишината между виковете беше ужасяваща. Глори затвори прозореца и спусна месинговото резе, за да прогони виковете, но те все още се чуваха — малко по-приглушени, грозни, мъчителни писъци.
Девойката се отпусна сковано пред огледалото с позлатена рамка, твърдо решена да се успокои и да се посвети изцяло на задачите си за днешния ден. Ала ръката й не преставаше да трепери и сребърната четка, с която се опитваше да разреши разбърканата от дългия сън коса, тежеше като олово. Блестящите бледоруси кичури се заплетоха в конските косми и тя едва успя да ги освободи. Ей сега ще свършат, повтаряше си тя. Ала виковете не преставаха. Блестящите й очи се напълниха с гневни сини пламъци. Тя се обърна рязко, скочи и изтича с такава бързина към вратата, че забрави да обуе домашните си чехли.
Дебелият персийски килим заглушаваше стъпките й и тя измина безшумно двата етажа до студения мраморен под във фоайето. Мина покрай елегантния салон за посрещане на гости и покрай трапезарията, украсена с кристални полилеи, и се втурна в кабинета на баща си, убедена, че той отдавна работи над сметките си. Вместо това едрият мъж стоеше до прозореца, скръстил ръце на гърба си, и се взираше навън. Силните широки рамене висяха уморено.
— Татко, трябва да им забраниш — помоли Глори със задавен от сълзи глас. — Те ще го убият! — Тя тресна тежката дъбова врата с по-голяма сила, отколкото беше възнамерявала. Баща й се обърна към нея и строгото му лице се разведри, но само за миг; после чертите му отново се втвърдиха.
— Щеше ми се да е толкова просто, Глори — отговори той. Само по дружелюбните сини очи, малко по-светли от тези на дъщерята, личеше, че всъщност е мек и добродушен човек. — Боя се, че съм лишен от правото да давам нареждания.
— Не е възможно! Длъжен си да се намесиш!
— Нямам тази власт, детето ми. Ефраим е замислил бягството заедно с негър от друга плантация. Това е престъпление, което се наказва от комитета.
— Но Уили му е брат! Това е съвсем различно.
— Въпреки това в очите на закона двамата са направили заговор. Ефраим е знаел какъв риск поема, като организира бягство. Присъдата е петдесет удара с камшик, и той ще получи точно толкова.
Глори се хвана за високия стол на баща си, за да не падне. Пръстите й се впиха в дебело подплатената кафява кожа на облегалката.
— Не е справедливо да наказват роб, който иска да бъде свободен, татко. Ефраим е човек като теб и мен. Заслужава да се отнасят добре с него.
Бащата се отвърна от прозореца и направи няколко крачки към нея. Някога русата, междувременно напълно посивяла, коса заблестя под светлината на лампата.
— Много пъти сме водили спорове по тази тема — проговори уморено той. — Знаеш, че в очите на закона той не е нищо повече от домашно животно, глава добитък.
Леденото мълчание на Глори беше единственият отговор на тази възмутителна според нея забележка.
— Ти харесваш живота си тук — продължи баща й. — Не можеш да не го признаеш. Харесваш баловете, красивите си рокли, обожателите.
Нима можеше да отрече? Естествено тя обичаше този живот. Коя млада жена не би го харесвала?
— Тук живеем прекрасно — отговори замислено тя. — Самърфийлд Мейнър е моят дом. Но не е справедливо да се наслаждаваме на радостите на живота за сметка на други хора.
— Понякога животът е труден за разбиране, Глори. Всички даваме най-доброто от себе си. Ефраим живее добре при нас, много по-добре от повечето негри наоколо. Не биваше да бяга.
— Знам, татко, но робството не е решение.
Джулиън Самърфийлд въздъхна.
— Знам, че се възмущаваш от робството, скъпа. И се радвам, че ме уважаваш достатъчно, за да не го показваш пред другите.
— Понякога си мисля, че би трябвало да го направя.
Джулиън нави на пръстите си една светлоруса къдрица и нежно я помилва.
— Когато станеш възрастен човек, ще разбереш всичко. Един ден ще свикнеш.
— Аз съм възрастна — възрази твърдо Глория.
Баща й само кимна. После пъхна ръце в джобовете на копринения си халат и отново се обърна към прозореца.
Глори го погледна учудено. Баща й се състари изведнъж, бръчките се вдълбаха още повече в лицето му. Джулиън Самърфийлд беше добър човек. Интелигентен, внимателен и толкова щедър, че понякога ставаше неразумен. Тя се доверяваше на преценката му и знаеше, че баща й почти винаги се оказваше прав. Но не и по отношение на робството. Никога няма да свикна със страданията на хората, помисли си тя. И не искам да свикна.