Тя не беше забелязала, че плаче, докато той не я привлече в прегръдката си. Сълзите й намокриха гърдите му.
Никълъс я изчака да се наплаче, вдигна брадичката й и я погледна в очите.
— Престани да се обвиняваш. Не знаем какво се е случило в действителност. Ще имаме много деца. Тази нощ поработихме усърдно над второто.
Глори се усмихна през сълзи.
— Прав си. Наистина се потрудихме.
— Точно така. — Той опря бузата си в челото й. — Възнамерявам да се занимавам с тази работа при всеки удобен случай. — Той взе лицето й между ръцете си и я целуна със страстна отдаденост, сякаш искаше да й докаже, че говори напълно сериозно. Любиха се бавно и с наслада, после и двамата заспаха.
Беше вече следобед, когато слязоха под ръка по широкото махагоново стълбище.
— Искам да пренесеш нещата си в моята спалня — каза Никълъс.
Глори спря на стълбата и го погледна. Думите му я зарадваха и уплашиха едновременно. Колкото по-близо беше до него, толкова по-силна ставаше властта му над нея. Не, тя беше взела решението си — макар че всъщност той беше направил решителната крачка, както винаги. За нейна изненада това й хареса — или почти й хареса.
Шумно чукане по входната врата прекъсна размишленията й. Исаак отвори точно когато двамата слязоха в антрето.
Елегантно облечена жена, която Глори можеше да опише само с думата „хубавичка“, влезе под ръка с наконтен мъж с тясно лице, доста по-стар от нея. Преди Исаак да е успял да ги спре, жената профуча покрай него. Глори погледна Никълъс, който наблюдаваше сцената с помрачняло лице, после се обърна към жената, която дари съпруга й със сладка усмивка, и накрая към джентълмена, който се прозяваше и очевидно скучаеше.
— Никълъс, скъпи — изгука жената. Гласът й беше дълбок и гърлен. Дълбоко изрязаната пътническа рокля, цялата в рюшове, едва скриваше пищния бюст. Тъмната коса блестеше под слънчевите лъчи, проникващи през отворената врата, чистата кожа изглеждаше мека и нежна. Жената беше малко по дребна от Глори, но пък по-пълничка.
— Случи се нещо ужасно — обясни с добре изиграна уплаха непознатата. — На няколко мили оттук каретата ни се счупи, направо се разцепи на две. Представи си, дойдохме дотук с каруца за сено! Кочияшът казва, че можем да продължим пътя си най-рано утре. Казах на Артър, че със сигурност няма да ти попречим. Просто не знаех къде да отида, разбираш ли! — Тя отвори рисуваното ветрило, което висеше на китката й, и го размаха трескаво пред лицето си. — Нали съм права, скъпи? Нали не ти пречим?
Никълъс я погледна пронизващо и се забави достатъчно дълго с отговора, за да я накара да се почувства неловко.
— Съпругата ми и аз никога не бихме отказали помощ на двама стари приятели — отговори най-сетне той. — Исаак, отведи мисис и мистър Педигрю в червената стая. Сигурен съм, че ще им хареса.
— Благодаря, стари момко — заговори най-после мистър Педигрю. — Нямам представа какво стана с каретата. Само преди минута всичко беше наред, а сега… — Той вдигна безпомощно рамене.
Глори хвърли бърз поглед към жената. На лицето й играеше доволна усмивка.
— Никълъс, ти май си забравил добрите маниери — обади се укорно мисис Педигрю. — Представи ни на възхитителната си съпруга.
Глори тъкмо се готвеше да отправи същата молба. Но като сравни разкошната розова рокля на непознатата с простата си дневна одежда и си припомни, че не беше фризирана, й се дощя да потъне в земята.
— Прощавай, Кристин, държах се глупаво — отговори саркастично Никълъс. — Позволете да ви представя съпругата си Глори. Глори, това са Артър и Кристин Педигрю.
— Мадам. — Артър Педигрю се поклони галантно и й целуна ръка.
— Радвам се да се запозная с вас — промълви учтиво Глори.
— О, но тя е прелестна, Никълъс! — провикна се Кристин. — Знаеш ли, представяхме си я съвсем друга.
Глори потрепери от язвителния намек. Но Никълъс се ядоса още повече.
— Защо не я вземаш със себе си в града? Сигурна съм, че вече се е наситила на този монотонен живот.
— О, тук се чувствам много добре, мисис Педигрю — увери я хладно Глори и отново се запита дали пък Никълъс не я оставяше нарочно сама в усамотеното имение.
— Моля ви, наричайте ме Кристин. Сигурна съм, че ще станем добри приятелки.
— Радвам се, Кристин.
— Защо не идете с Исаак? — предложи Никълъс. — Знам, че искате да си починете. Ще се видим по-късно. Вечерята е в осем. Ще уведомим готвачката, че имаме гости и вярвам, че ще ни изненада с някой от специалитетите си.