— Звучи добре — засмя се Артър. — До скоро, приятели.
Исаак заповяда на слугите да отнесат куфарите и отиде да покаже стаята на гостите.
— Кои са тези хора, Никълъс? — попита Глори. Надяваше се двамата да не се появят много скоро. Тя и съпругът й седяха в слънчевата стая за закуска, макар че беше вече следобед. Глори пиеше чай, Никълъс вино, хапваха студено печено, плодове и сирене.
— Стари познати от града.
— И нищо повече?
Никълъс отговори спокойно на погледа й, сякаш трябваше да вземе решение.
— Наистина ли искаш да знаеш?
Ръцете й изстинаха.
— Да.
— Бих могъл да ти кажа, че са приятели на семейството. Щеше да бъде истина, но и лъжа. Кристин Педигрю е жената, чиито дрехи ти дадох на борда на „Блек Уич“.
— Господи… — Глори се хвана за гърлото и усети как пулсираше кръвта й.
— Веднъж вече ти казах, че тя не означава нищо за мен. — Той стисна ръката й и я разтри, за да я стопли. — Не съм я виждал много месеци. Не съм я канил да ме посети. Обичам теб, не нея. Опитай се да ми вярваш.
Глори погледна през прозореца и отново се възхити на прекрасната гледка към реката. Няколко снежнобели гъски пасяха по брега.
— Никога не съм се клел, че живея като монах, Глори. Аз съм мъж. Имам потребности и желания като всеки друг. Кристин беше готова — повече от готова — да удовлетвори потребностите ми.
— Тя е красива — пророни беззвучно Глори.
— Но изобщо не може да се мери с теб.
— Не мога да си представя, че си бил с нея и си правил същите неща…
— Като снощи?
Тя кимна мълчаливо.
— Глори, миналата нощ ние с теб се любихме. Бил съм в леглото с много други жени, но не съм обичал нито една от тях.
Тя искаше да му вярва, копнееше да му вярва. Щеше да умре, ако отново го загубеше. Въпреки това замълча.
— Ти не ми вярваш.
— Аз… не знам.
Никълъс усети как в сърцето му нахлу гняв и стисна до болка салфетката в скута си. Опита се да остане спокоен, но гласът му прозвуча по-хладно и по-твърдо, отколкото възнамеряваше.
— Месеци наред те заобикалях с грижи, бях неотлъчно до теб, опитвах се да те спечеля отново. Опитвах се да ти докажа какво означаваш за мен. Но всеки човек има своите граници. Бях се заклел, че никога няма да се вкопча в една жена, както направи баща ми, че никога няма да се откажа от себе си заради жена. Заради теб почти наруших клетвата си. Омръзна ми да те убеждавам в нещо, което всъщност би трябвало да знаеш, стига само да се вслушаш в гласа на сърцето си. — Той хвърли салфетката на масата и отмести стола си с необичайна рязкост. — Обичай ме такъв, какъвто съм, Глори. Или не ме обичай. Всичко зависи от теб. — Без да я погледне, той изскочи от стаята.
Сърцето й се сви от болка. Тя го проследи с поглед, отбеляза колко сковани бяха раменете му. Той беше прав, но само до известна степен. Беше направил всичко по силите си, за да й докаже, че я обича и уважава. Нито веднъж не я беше измамил — след корабокрушението. Въпреки това… тя още не беше сигурна.
Денят мина като в гъста мъгла. Глори гореше от желание да иде при съпруга си и да се изяснят окончателно. Но какво можеше да му каже? Ако му заявеше, че вярва във всяка негова дума, щеше да излъже. Помежду им не биваше да има лъжи. Вместо това тя облече за вечеря изкусителна рокля от светлосин сатен с дълбоко деколте. Може би не му вярваше, но го обичаше. Нямаше да го дели с жена като Кристин Педигрю. Глори беше наясно с конкуренцията между жените и не позволяваше на никоя да бъде по-красива от нея. Днес следобед Кристин бе посрещната от скромна провинциалистка, но на вечеря щеше да се изправи срещу прекрасната дъщеря на Джулиън Самърфийлд.
Глори слезе величествено по широкото стълбище. Никълъс вече я чакаше във фоайето. Както се бе надявала, Артър и Кристин стояха до него. Враждебният вид на гостенката й показа, че беше спечелила първия рунд.
Като я видя, Никълъс пое дълбоко въздух. Първо смръщи чело при вида на дълбокото деколте, после се усмихна развеселено.
— Явно си готова за битка — прошепна в ухото й той.
— За някои неща си струва да се бориш — отговори тя и очите му блеснаха.
— Както виждам, Никълъс не е загубил добрия си вкус по отношение на облеклото — заговори сладко Кристин.
Артър изобщо не разбра забележката й, но Никълъс смръщи чело. Глори взе ръката на съпруга си, решена да пренебрегне намека на съперницата си.
— Наистина, скъпа, изглеждате фантастично — поздрави я въодушевено Артър. — Капитан Блекуел винаги е имал добър вкус по отношение на жените.