Глори се прибра в голямата спалня, облицована в тъмно дърво, с бургундско-червени завеси на прозорците. Всичките й вещи бяха пренесени тук и тя разгледа обстойно шкафовете, за да знае кое къде се намира. Помещението й харесваше все повече. Камината беше облицована с мрамор, леглото беше закрито с кадифени завеси в същото бургундскочервено като тези на прозорците.
Само Никълъс не беше тук.
Когато стана късно, тя с мъка се удържа да не отиде при него и да се хвърли в прегръдката му. Но стисна зъби, облече снежнобяла френска нощница, украсена с дантели, натрупа възглавници зад гърба си и се опита да се съсредоточи в книгата, която беше избрала. Когато най-сетне чу тежките му стъпки в коридора, остави книгата и намали лампата.
Никълъс отвори вратата, без да погледне към леглото. Обърнат с гръб към нея, той се съблече бавно и подреди дрехите си. Бавеше се повече от обикновено, но Глори не се разсърди. Правеше й удоволствие да наблюдава играта на сенките по силните рамене и тясната талия. Най-после Никълъс се обърна и отиде при нея. Спря на края на леглото и втренчи поглед в лицето й, без да помръдне. Сивите му очи потъмняха и се плъзнаха жадно към гърдите й.
Изведнъж се хвърли към нея, грабна я в обятията си и притисна лице към бузата й.
— Ти ми вярваш — прошепна той и топлият му дъх погали ухото й.
— Да.
Никълъс се отдели от нея, за да я погледне. Сивите очи святкаха зарадвано, мека усмивка накъдри устните му.
— Обещавам ти, че няма да съжаляваш. — Той я целуна, легна до нея и през следващите часове многократно й доказа, че бе взела правилно решение.
На следващата сутрин в къщата цареше трескава суетня. Слугите бързаха да подготвят пътуването до Ню Йорк. Кочияшът и един лакей в червено-черна ливрея докараха елегантната черна карета, изработена специално за Никълъс в Англия. Глори вече чакаше на стълбището, облечена в ръждивочервена пътническа рокля. Никълъс носеше строг сив сюртук с черна кадифена яка.
Докато затворената карета се носеше по алеите и се люлееше застрашително, Глори се опитваше да съсредоточи мислите си върху прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно. Вместо това тя се питаше несигурно какво я очаква през следващите дни. Никълъс очакваше тя да общува със същите хора, които я бяха отхвърлили. Как щеше да разговаря с тях? Нима можеше да им се усмихне? Ами ако отново я отблъснат? Дали щяха да се осмелят да го направят?
— За какво мислиш? — попита Никълъс, след като мина почти час в мълчание. — Изглеждаш, като че носиш на раменете си целия товар на света. — Кракът му беше небрежно вдигнат на свободната седалка насреща им.
Глори се усмихна. Топлата му близост прогони горчивите мисли.
— Нищо интересно. Разглеждам местата, покрай които минаваме.
Никълъс не й повярва, макар че дърветата и ливадите вече се раззеленяваха, а къщичките покрай пътя изглеждаха по-чисти и приветливи, отколкото преди няколко седмици. Селяни работеха по нивите, подготвяха земята за засяване. Понякога след каретата се втурваха кучета, оголили хищно зъби, и кочияшът ги гонеше с ядни ругатни.
— Страхуваш се как ще мине балът — проговори след малко Никълъс.
— Не мога да го променя. — Глори прокара език по внезапно пресъхналите си устни. — Наистина ли трябва да отидем?
— Веднъж завинаги трябва да им покажа, че си моя съпруга и че те обичам с цялото си сърце. Няма да допусна да кажат лоша дума за теб, повярвай.
Глори затвори очи, облегна се назад и се притисна до възглавниците, сякаш можеше да изчезне в тях.
— Не е ли по-добре да минем за малко и да си отидем? — Ръката й трепереше. Никога нямаше да забрави страшните седмици след спасяването им. Как я унижаваха, как се срамуваше…
— Не. Ще разпръснем всички съмнения. Окончателно ще им затворим устата.
Глори се извърна. Очите й бяха пълни със сълзи.
— Не знам имам ли достатъчно смелост да изляза срещу цялото общество — призна тихо тя.
Никълъс я улови за брадичката и я обърна към себе си.
— Няма да се отделя от теб нито за секунда.
Една сълза се отрони и потече по бузата й. Гласът й беше едва доловим шепот.
— Те ме отблъснаха, Никълъс. Говореха ужасни неща за мен… наричаха ме… „капитанската уличница“…
Никълъс потрепери и свъси гъстите си вежди.
— Те не струват нищо пред теб, повярвай. Ще ги сложа всичките в джоба си. Ако някой се осмели да каже и една пренебрежителна дума за теб, ще го застрелям или ще го докарам до фалит. — Той стисна ръце в юмруци и очите му потъмняха още повече. Беше готов да се опълчи срещу целия свят, за да защити любовта си. След малко се обърна към жена си и закрилнически обгърна раменете й.