Глори му се усмихна през сълзи и страхът й бавно отслабна. Никога не го беше обичала толкова силно.
21
Стигнаха в градската къща на Никълъс едва късно през нощта, защото не бързаха и бяха вечеряли навън. За голяма изненада и задоволство на Никълъс Брадфорд ги очакваше на прага.
— Крайно време беше да дойдете. — Брад се усмихна широко и лешниковите очи засияха. — Чакам от цяла вечност.
— Защо не си в училището? — попита Никълъс и вдигна заплашително вежда.
— Имаме ваканция. Мама ми съобщи, че ще дойдете.
— Сигурен съм, че е била извън себе си от радост.
Брадфорд извъртя очи. След като прегърна големия си брат, той се обърна към Глори.
— Изглеждате възхитителна, както винаги. Не, не е съвсем вярно. Изглеждате много по-прекрасна, отколкото при последната ни среща. Предполагам, че вече сте по-добре?
— Наистина съм по-добре, Брад, благодаря. — Момъкът й помогна да слезе от каретата. Лакеите побързаха да свалят багажа. Никълъс я поведе към къщата. Елизабет Сейнт Джон Блекуел ги очакваше на вратата, облечена в скромна, но скъпа рокля от сива коприна. Тъмната коса беше разделена на път по средата и вдигната на дебели масури над ушите.
— Здравей, Никълъс. — Тя поздрави заварения си син сковано и церемониално. Беше дребна, с широко, мрачно лице.
— О, мамо. Изглеждаш много добре. Градският живот явно ти понася. — В гласа на Никълъс прозвуча лек сарказъм. Глори не го беше чувала от месеци.
— Да ми понася? Никога не съм се чувствала по-зле. — Тя погледна пренебрежително към Глори. — А коя е тази личност? Всъщност, мога да си представя.
— Това е съпругата ми Глори. Глори, представям ти мащехата си, Елизабет Сейнт Джон Блекуел.
— Здравейте, мисис Блекуел. — Глори протегна тънката си ръка в бяла ръкавица.
Мисис Блекуел я измери от глава до пети.
— Не мога да кажа, че изпитвам особена радост да се запозная с вас, млада госпожице. От деня, когато синът ми ме заточи в тази къща, трябваше да понеса немалко скандали, и все заради вас.
Глори отпусна ръка.
— Млъкни, Елизабет — проговори предупредително Никълъс. — Глори не е виновна за нищо. А що се отнася до къщата, ти ме молеше години наред да ти позволя да живееш в града. Мислех, че ще ти доставя радост.
— Бях забравила колко е мръсно в града. Колко е шумно и просташко. Много различно от онова, което си представях. Но съм сигурна, че моите грижи и мъки не те интересуват.
Никълъс стисна ръце в юмруци.
— Защо първо не се устроите в покоите си? — намеси се помирително Брад. — По-късно ще пийнем по нещо за приспиване.
— Добре казано, Брад. — Никълъс хвана лакътя на Глори и я поведе към господарската спалня, която се намираше в края на дългия, осветен от множество лампи коридор. Двама слуги в черни ливреи внесоха куфарите им.
Щом излязоха, Глори се обърна към съпруга си.
— Винаги ли се държи така?
— Как? — изсъска Никълъс. — Заядлива и неучтива, ожесточена и подла? Не, за нейните мащаби това е доста топло посрещане. Понякога изобщо не ми говори.
Глори изпита съчувствие към него.
— Но защо? — попита тя и помилва бузата му.
— Мрази ме за онова, което й причини баща ми.
— Какво толкова е направил, за да се държи тя по този начин?
— Провали се. Във всички отношения. Тя хранеше големи надежди — за богатство, власт, уважение. А той я разочарова.
— Татко ми е казвал, че Александър Блекуел е бил един от най-богатите хора на Север.
— Така беше, но не за дълго. След като се ожени за Елизабет, баща ми се пропи и умря. Направи го само за да забрави жената, която обичаше.
— Майка ти ли?
— Да.
— О, Никълъс, колко ли ужасно е било за теб…
— Когато татко се ожени повторно, бях малко момче. Не можех да проумея защо тя обичаше Брадфорд, а мен не. Беше несправедлива с мен или изобщо не ме забелязваше. Тогава Брад беше още кърмаче. Най-красивото бебе, което можеш да си представиш. Седях с часове край люлката му и го гледах. Ако ме заловеше, Елизабет ме гонеше, като че бях чумав, но аз продължавах да го правя. Много пъти ме наказваха, че не се подчинявам, но си струваше. — Устата му се изкриви в горчива усмивка.
— Татко се чувстваше виновен и започна да пие още повече — продължи след малко той. — Това само влоши нещата. Когато навърших дванадесет години, избягах в морето. Останалото знаеш.
— И след всичко, което ти е причинила, ти продължаваш да се грижиш за нея и за Брад?
— Брад е най-доброто момче на света. Елизабет го обожава, но той въпреки това не стана егоист и надменен. Заслужил е всичко, което съм направил за него. А що се отнася до мащехата ми, тя все пак е вдовица на баща ми. Не мога да я изхвърля на улицата.