— Самърфийлд Мейнър има около деветнадесет хиляди декара земя — започна да обяснява Глори. — На осем хиляди декара садим памук, на четири хиляди ориз, на около хиляда жито за собствена употреба, а останалото е угар. Татко смята, че така предпазва земята от изтощаване.
— А аз си мислех, че имате време само за обожателите си.
Глори отново избухна в звънък смях.
— С радост помагам на баща си.
Отново настъпи мълчание. Пътят, обграден със стари дъбове, по чиито клони висеше яркозелен мъх, минаваше покрай заблатени канали, през гъсти борови и смърчови гори. Когато стигнаха до оризовите поля край реката, Глори му разказа как се отглежда ориз и Никълъс отново остана впечатлен от знанията й.
— След като ожънем, изграждаме сложна мрежа от ровове, които се наричат разпределители и напречни канали. По този начин осигуряваме равномерно напояване в периода на растежа. Построили сме шлюзове, с които контролираме напояването. — Тя посочи далечния край на нивата. — Ей там можете да видите един.
Никълъс проследи посоката, в която сочеше стройната ръка. Показалецът в тънка ръкавица посочи масивна дървена врата.
— За да залее полето, един от работниците отваря портата и водата нахлува. При отлив я пускаме обратно.
— Звучи сложно.
— Повечето поля са вече засадени, но ако погледнете между дъбовете, ще видите как работят мулетата. Почвата е толкова мокра, че трябва да носят огромни ботуши — иначе затъват в калта. Работниците поставят на земята четириъгълни парчета дебела кожа и ги връзват със здрави върви за краката на животните.
Никълъс не можеше да откъсне поглед от лицето й. Направи му впечатление колко сериозно говореше.
— А аз си мислех, че жените само водят домакинството в плантацията.
— За домакинството се грижи мама. Всъщност аз нямам почти никакви задачи. Ако татко не ми беше позволил да водя счетоводството, сигурно щях да полудея от скука.
— При толкова обожатели би трябвало да имате достатъчно занимания.
Глори го стрелна с огнен поглед, но той й се усмихна, за да покаже, че не е искал да я обиди. Затова младата жена реши да си спести хапливия коментар.
— Аз се наслаждавам на „фриволностите“, както ги нарича мама. Мисля, че всички млади жени ги харесват. Но също така ми доставя удоволствие да работя с татко. То е нещо като предизвикателство. Занимавам се със счетоводството — печалби, покупки и продажби и други подобни неща, — и мога да ви уверя, че ми харесва.
Капитанът само кимна. Погледът му беше преценяващ. Очевидно обмисляше думите й и тя се запита какво ли ставаше в главата му.
Утрото мина напълно различно от очакванията й. В началото Никълъс беше внимателен и двамата бъбреха весело. Макар че се усмихваше рядко, той изглеждаше отпуснат и очевидно се наслаждаваше на излета. След това обаче се умълча и Глори напразно се опита да открие причината.
— Вижте! Оттатък нивата крачи едър сив рибар! — Тя посочи красивата птица. — А вляво от него кацна сребърен рибар. — Едва изрекла тези думи, тя забеляза, че в границата на полезрението й нещо се раздвижи. Обърна се настрана и видя Йонас Фри, главния надзирател, да спори за нещо с един от негрите. Огледа по-внимателно стройното момче и разпозна един от робите, които баща й беше купил само преди няколко дни от пазара в Чарлстън.
— Бихте ли ме извинили за момент, капитане? — попита учтиво тя. — Мисля, че забравих нещо.
Преди Никълъс да е успял да отговори, Глори обърна кафявия жребец и препусна към надзирателя. Както се опасяваше, лицето му пламтеше от гняв. Всеки момент можеше да вдигне камшика и да нашари гърба на момчето.
— Проблем ли имате, Йонас? — извика отдалече тя и препусна по-бързо. Момчето вдигна към нея големите си, пълни със страх, очи и в дълбините им блесна плаха надежда.
— Нищо, което да заслужава намесата ви, мис Глори. Момчето никога не е садило. Има перде пред очите си и две леви ръце. Няколко добри удара ще го научат да бъде по-внимателно. — Чертите на лицето му бяха разкривени от гняв. Бедното момче щеше да понесе наказанието си. Може би не трябваше да се меси, но вече нямаше връщане назад. Затова реши да смени тактиката.
— О, Йонас — проговори мило тя и се усмихна сладко на надзирателя, — знам, че малкият заслужава наказание, но бих искала да ми го отстъпите за малко. Забравих да си взема дебелото одеяло, а земята е толкова влажна, че ще си разваля хубавия костюм.
В първия момент Йонас, омагьосан от сладката усмивка на господарката, се поколеба; но много скоро мрачното му лице се разведри и разкривената от гняв уста се разтегна в доволна усмивка.