Той прекоси помещението с големи крачки, приведе се и нежно я целуна в свивката на шията.
— Добър вечер, мила. — Погледът му издаваше неприкрито задоволство. — Изглеждаш много по-красива, отколкото си представях. — Гласът му предрезгавя.
— О, Никълъс, боя се, че не мога да дойда.
Мъжът вдигна вежда.
— Наистина ли?
Глори отмести поглед и нервно смачка кърпичката си.
— Не се чувствам добре. Може би съм неразположена.
Никълъс избухна в тих смях.
— Ти не преставаш да ме смайваш. А аз си мислех, че копнееш за отмъщение. Мислех, че за нищо на света няма да пропуснеш удобния случай да им натриеш носовете, да им покажеш каква си в действителност. Баща ти би казал същото, нали? Но щом те е страх… — Той вдигна рамене. — Бих предпочел да ме придружиш, но щом… щом не се чувстваш добре, няма да те принуждавам.
Глори захапа несигурно долната си устна.
— Знаеш ли, доколкото разбрах, ще дойде и една стара приятелка от Чарлстън — добави той. — Лавиния Бонд. Кристин и Артър също ще бъдат там.
Лицето й се обля в червенина. Никълъс се запъти бавно към вратата.
— Ще ти пратя момичето, за да ти помогне в събличането. Не искам да закъснея.
Глори стисна ръце в юмруци и скочи от столчето.
— Никълъс, почакай!
Той се обърна бавно и си разреши едва забележима усмивка.
— По-добре ли си вече?
— По дяволите, Никълъс Блекуел, ти си и си оставаш негодник!
— А ти, сладката ми, си и си оставаш своенравна, разглезена хлапачка, която има нужда точно от негодник като мен.
Глори се усмихна и Никълъс й протегна ръка.
— Тръгваме ли?
— Ти винаги печелиш.
— Е, не винаги. Много добре си спомням как веднъж загубих партия билярд.
Глори се засмя развеселено и мушна ръка под лакътя му.
— Има и още нещо. — Никълъс извади от джоба на жилетката си малка кадифена кутийка. Отвори капачето и извади тънка златна верижка, на която висеше огромен син сапфир, обграден с диаманти.
— О, Никълъс…
Той сложи верижката на шията й и я закопча.
— Нещо като закъснял коледен подарък.
— Прекрасна е, Никълъс. Харесва ми. Благодаря ти. — Тя го целуна по бузата и докосването на меките устни и копринената коса го накара да потрепери. Ако освен това беше казала, че го обича…
Усмивката му стана меланхолична. Сложи ръката й в свивката на лакътя си и двамата заслизаха по стълбата.
Каретите чакаха на дълга опашка пред къщата на семейство Уитмор. Ярка светлина струеше от прозорците на партера и горния етаж.
Глори, която беше наметнала бяла сатенена пелерина, подплатена със синьо, стискаше здраво ръката на Никълъс. Неговата пелерина беше червена, подплатена с блестящ сатен, и се развяваше зад гърба му, докато вървяха към къщата. Слуги в черни ливреи им помогнаха да свалят наметките веднага щом влязоха във фоайето. Над главите им искряха кристални полилеи, под краката им блестеше мраморен под в черно и бяло. Никълъс притисна ръката на жена си. Усещаше треперенето й и много му се искаше да облекчи положението й.
Домакините, Морган и Селесте Уитмор, поздравяваха гостите на вратата към балната зала.
— Капитан Блекуел. — Морган му подаде ръка. — Много се радваме, че дойдохте. Нали познавате съпругата ми Селесте?
— Разбира се. — Никълъс поднесе ръката на домакинята към устните си. — Ще позволите ли да ви представя съпругата си Глори?
Селесте Уитмор се усмихна едва-едва Усмивката на Морган беше толкова многозначителна, че Никълъс беше готов да го зашлеви.
— За мен е чест да се запозная с жената, успяла да върже нашия приятел Никълъс — каза Морган.
— Чакахме ви с нетърпение, скъпа — допълни Селесте. — С извънредно нетърпение.
— Много ви благодаря за поканата. — Глори не можа да каже нищо повече.
— Защо не влезете? — предложи Морган. — Пийнете нещо. Убеден съм, че и другите са любопитни — или по-точно жадни да се запознаят със съпругата ви.
Никълъс се поклони сковано. Беше решен да се прави, че не чува остротите, предназначени за жена му. Усмихна се на Глори подчертано нежно и сърдечно.
— Да вървим, скъпа. Убеден съм, че ще омагьосаш приятелите ми, както омагьоса и мен. — Той поведе жена си към залата, много доволен от слисаното изражение на Селесте.
Глори имаше чувството, че балът е продължил цяла вечност. Ако присъствието на Никълъс не й вдъхваше необходимите сили, тя непременно щеше да избяга още през първия час. Той беше винаги на място, намираше правилния отговор и отблъскваше злобните забележки с леден поглед. Много скоро гостите започнаха да се чудят. Когато танцуваше с нея, той не поглеждаше настрани. Често я извеждаше на верандата и й говореше тихо и нежно. Веднъж дори я целуна. Глори беше убедена, че го е направил нарочно, защото забеляза как възрастните дами, седнали наблизо, ги следяха иззад ветрилата си.