— Ще дойдете ли доброволно? — попита мъжът, който я държеше, и очите му засвяткаха възбудено. — Или трябва да вържем и вас?
— Ако го правите само за пари — предложи с треперещ глас Глори, — аз ще ви дам колкото искате, за да го освободите. Ще получите много повече от всяка награда.
— Не става въпрос само за парите — отговори тънкият. — Този негър е нарушил закона. Въобразява си, че е нещо повече от нас. Нима не разбирате?
— Не, не разбирам. Натан струва също толкова, колкото аз или вие. Не повече, но не и по-малко.
— Стига си дрънкала глупости, сладката ми — отряза я младият. — Бялата дама не бива да говори така. А сега тръгвай, иначе Спенс ще трябва да научи черньото на добри маниери.
— Ще направя, каквото казвате. Само не го бийте!
Докато вървяха към портичката, Глори трескаво размисляше какво може да направи. Изведнъж се сети, че Брад, даже да успееше да привлече вниманието му, не можеше да спре двамата ловци на негри. Законът за избягалите роби даваше право на собствениците им да връщат бегълците и от Северните щати. Тези двамата бяха твърдо решени да върнат Натан в Самърфийлд Мейнър. Докато стигнат дотам, Натан беше изложен на произвола им. Ловците на роби бяха известни с жестокостта си. Имаше само един начин да се увери, че Натан ще стигне в имението жив и здрав — да тръгне с него.
Ами Никълъс? — обади се предупредително вътрешният глас. Тя погледна безпомощно Натан, който се влачеше с вързани ръце и запушена уста като престъпник. Не, тя нямаше избор. Трябваше да му помогне. Щеше да направи онова, което трябваше — и да се моли мъжът й да разбере.
Когато излязоха от малката уличка, Глори забеляза жалка каручка, която чакаше на следващата пресечка. Трети ловец с гъсти бакенбарди и сив цилиндър седеше на капрата и държеше юздите. Когато наближиха, Глори усети как младият сложи ръце на талията й и я вдигна. Притисна я ненужно близо до себе си и топлият му дъх опари гърба й. Полазиха я тръпки.
— Качи се отзад, Спенс — каза на партньора си той. — Нали не искаме дамата да си изцапа полите. — Намигна й и се покатери на капрата, така че тя се озова между него и мъжа с бакенбардите. Каручката потегли със силно друсане по каменния калдъръм. Само след няколко минути стигнаха доковете.
— Какво ще правим с момичето? — попита Спенс.
— Защо не ме вземете с вас? — Предложи спокойно Глори и макар че Натан започна да рита и да протестира възбудено въпреки парцала в устата си, продължи: — И без това искам да си ида у дома. Майка ми със сигурност ще ви плати премия, ако ме отведете при нея.
— Не звучи глупаво — съгласи се веднага младият. — Чувал съм, че двамата избягали заедно. Търсят и момичето. Майка му ще се радва, ако си го получи обратно.
— Не знам, Мат — отговори мрачно Спенс. — Жените създават само ядове.
— Парите са си пари — намеси се третият. — Все едно откъде идват. Момичето е тук, значи тръгва с нас. И без това няма къде да го крием, докато корабът потегли.
— Е, добре — съгласи се мрачно Спенс. — Но вие двамата отговаряте за нея. Аз не обичам женските, колкото и да се преструват на кротки.
— Всичко зависи от жената — отговори Мат и зелените му очи блеснаха жадно. Глори срещна погледа му и изпита див страх. Но сега не можеше да мисли за себе си. Щеше да прекара с тези трима мъже цели десет дни, без да има кой да я защити в случай на нужда. Можеше ли да разчита, че ще я оставят на мира?
— Хайде, сладката ми. — Мат стисна ръката й. — Стъпи на стълбичката. Предстои ни дълъг път.
Кабините на „Саутърн Стар“ бяха съвсем малки. Дори стаичката, която Глори беше споделяла с Розабел на борда на „Блек Спайдър“, изглеждаше луксозна в сравнение с тях. Мебелировката се състоеше от въжена койка с матрак от царевична слама, бъчва, която служеше за маса, и дървено столче. На стената беше окачена лампа с рибено масло. Самата стена беше скована от нерендосани дъски. Щом се качиха на борда, Натан беше окован за китките и стъпалата и хвърлен под палубата заедно с дузина други бегълци.
— И това ми било кораб — изфуча презрително Глори. Гласът й отекна глухо в почти празната кабина. „Саутърн Стар“ едва ли можеше да се окичи с това име. Палубата беше изпоцапана, платната мръсни и разкъсани. Натан щеше да нарече екипажа отвратителна сбирщина. Трябваше да бъде много внимателна и да се държи далече от моряците. Никълъс я беше предупредил да се пази от такива хора.
Никълъс. Глори се отпусна на тясната койка. Замисли се за него и очите й се напълниха със сълзи. Все още виждаше пред себе си лицето му, усмивката, с която я събуди, коравите устни, когато я целуна на сбогуване. Сигурно вече беше близо до Олбъни. А когато се върнеше в града, тя щеше да бъде на път към родното имение.