Не, Югът вече не беше нейна родина. Сега домът й беше там, където беше Никълъс, все едно къде. Само да можеше да му остави вест. Трябваше да направи нещо, за да го уведоми защо е изчезнала.
Глори лежеше в задушната кабина и мислеше за Никълъс. Една мисъл прогони всички останали: какво щеше да стори Никълъс? Всеки път при появата на този въпрос отговорът следваше бързо и неумолимо и й причиняваше болка: той щеше да помисли, че тя е избягала. Щеше да повярва, че го е излъгала — също както беше сторила майка му. Тя не искаше да вярва, отказваше — защото сега знаеше, че това ще разбие сърцето му. Щом корабът влезеше в пристанището на Чарлстън, тя щеше да му изпрати вест с най-бързия кораб. Въпреки това щяха да минат седмици, може би дори месеци, преди писмото й да стигне до него. Какво щеше да направи той междувременно? Дали щеше да мисли, че й се е случило нещо неочаквано? Дали щеше да я търси? Дори да се опита, нямаше да постигне нищо. Един ден щеше да се убеди, че тя го е напуснала.
Глори затвори очи. Знаеше какво ще направи той. Сърцето й го подсказваше. Щеше да отиде при Кристин или при жена като Джинджър. Щеше да спи с други жени, за да я забрави, за да се откъсне от нея.
И този път тя нямаше да му прости. Все едно колко силно го искаше, все едно колко пъти щеше да се опитва. Защото този път загубата на доверие щеше да е окончателна. Дори най-силната любов не можеше да поправи такава вреда. Прошката щеше да стане невъзможна.
Глори се мяташе неспокойно в мрака. Сълзите й мокреха коравото вълнено одеяло, с което беше завит сламеникът. Господи, как й липсваше, как се нуждаеше от него! Защо не му каза колко го обича? Може би той щеше да й повярва и да чака, докато научи истината. Но тя не му каза, а сега беше твърде късно.
Тя си припомни корабокрушението и въздъхна. Случилото се тогава беше без значение. Сега за нея беше важно само времето, което бяха прекарали заедно в Теритаун. Това е нашата къща, бе казал Никълъс. Тя си припомни разходките, конете, меките му докосвания, страстните прегръдки. Тъкмо беше започнал да й вярва и да й разкрива чувствата си.
Сега всичко това щеше да бъде унищожено.
Той щеше да се върне, да открие, че тя е изчезнала, да види празната стая, студената камина. И сърцето му щеше да се вледени. Тази мисъл беше повече от непоносима. Сърцето й се късаше, като си представяше ожесточеното му лице, докато стигнеше до убеждението, че тя го е напуснала.
Само да му бях казала, че го обичам, обвини се тя за стотен път. Може би това щеше да промени всичко. Може би той нямаше да се усъмни в любовта ми. Може би щеше да ме чака.
Но тя се поколеба и не произнесе думите, които Никълъс жадуваше да чуе.
Той щеше да повярва, че е бил излъган, и да започне да й изневерява.
Глори затвори очи, неспособна да понесе силната болка. Нямах избор, внушаваше си тя. Но това може би означаваше да загуби мъжа си — завинаги. Нито думи, нито оправдания бяха в състояние да загладят тази загуба на доверие. Никога.
Моля те, господи, помогни ми, проплака тя. Винаги си бил добър към мен, даде ми всичко, което исках или поне вярвах, че искам. Но без Никълъс животът ми губи смисъл. Моля те, нека той да разбере, че го обичам. Че никога не бих го наранила. Той е силен мъж наистина, но се нуждае от мен.
Аз също се нуждая от него.
Глори скри лице в ръцете си и заплака за всичко, което беше загубила — баща си, детството си, бебето. А сега беше на път да загуби и съпруга си. Помоли се той да повярва в любовта й — но сама не си вярваше.
23
— Дойдох колкото можех по-бързо. Разкажи ми какво става. — Никълъс стоеше във фоайето. Дори не беше свалил палтото си.
Брад се втурна към него.
— Ела, да влезем в кабинета. — Той тръгна напред, но Никълъс го спря.
— Къде е Глори? Да не й се е случило нещо? — Гласът му потреперваше издайнически. Сърцето му се удряше безмилостно в ребрата.
— Не знаем точно, Никълъс. Моля те, нека да влезем в кабинета ти. Ще ти налея бренди и ще ти разкажа всичко поред.
— Аз обаче знам какво се случи — извика от стълбата Елизабет. — Твоята малка уличница постъпи също като майка ти. Намери си любовник и офейка.
— Мамо, моля те — извика сърдито Брад. — Не усложнявай положението с излишни приказки.
— Искам да знам какво става тук, Брад, веднага. — Навън беше тъмно. Третият ден, откак Никълъс беше напуснал къщата, се приближаваше към края си. Само три кратки дни — и светът му вече заплашваше да рухне.
— В кабинета — повтори Брад и този път Никълъс се подчини. Брад затвори вратата зад него, помогна му да си свали палтото, настани го в едно кресло и му подаде чаша бренди. Никълъс я пое с треперещи ръце.