— Глори изчезна, Никълъс — обясни просто Брад. — Не знаем къде е.
— Откога?
— Ти замина в неделя. Почти веднага след тръгването ти Глори и аз излязохме да се поразходим в градината. Тя ме помоли да я оставя за малко сама и се прибрах в стаята си. Оттогава не съм я виждал.
Никълъс се отпусна в коженото кресло и протегна ръце към огъня в камината. Лампите потапяха помещението в жълта светлина и хвърляха дълбоки сенки върху скулите му.
— Елизабет твърди, че я е видяла да заминава с някакъв мъж.
— Не й вярвай, Никълъс. Много добре знаеш, че би сторила всичко, за да посее разногласия между вас. Тя беше горе, в леглото си. Съмнявам се, че е могла да види нещо. Вероятно просто иска да си отмъсти за сцената на масата за закуска.
— И как описа другия мъж? — попита Никълъс, опитвайки се да се овладее.
— Твърди, че не различила чертите му. Бил висок, но нищо повече.
— Глори отбранявала ли се е?
— Не.
— Какво предприе досега?
— Изпратих човек в Теритаун. Никой не я е виждал в имението. Потърсихме я във всички болници и при лекарите. И там я няма.
— Говори ли с брат й?
— Не лично. Съседът му по стая ми каза, че е отишъл на дълга екскурзия. Напуснал е града преди изчезването на Глори.
Никълъс отпи голяма глътка бренди и почака, докато огнената течност стигна в стомаха му.
— За какво говорихте в градината?
— Най-вече за теб. Тя ме разпита за майка ти и аз й разказах, каквото знам за нея. — Брад също отпи глътка бренди. Лицето му издаваше дълбока тревога, в челото му се бяха врязали две тънки бръчици. — Не се обадих в полицията, защото щеше да стане скандал. В града и без това говорят за вас, а новината за бягството щеше да унищожи Глори. Наех частен детектив да я търси. Най-добрия, когото намерих. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Добре си направил — отговори кратко Никълъс.
— Няма да те лъжа, Никълъс. Много съм загрижен. Мисля, че се е случило нещо лошо.
Никълъс опря глава на меката кожа.
— Точно така, Брад, нещо се е случило. Тя ме е напуснала. Вероятно е отишла при Джордж Макмилън или при друг мъж.
— Не вярвам, а и ти не бива да го вярваш. Глори те обича. Призна ми го в градината.
Никълъс вдигна вежда.
— Наистина ли? Защо тогава не ми го е казала?
— Искаше и щеше да го направи, Никълъс. Изрично ми го каза.
Никълъс изпусна шумно дъха си и пийна още малко бренди.
— Много ми се иска да ти вярвам, Брад. Но не мога. Тя не искаше да се омъжи за мен, нали помниш? После ме помоли да анулираме брака, дори неведнъж. Според мен й е омръзнало да моли и си е отишла.
— Ако вярваш на мама…
— Не е това.
— А какво друго?
— Мисля, че тя не ме обича. Никога не ме е обичала.
— Ами ако се лъжеш, Никълъс? Ами ако наистина й се е случило нещо лошо? Ако Глори има нужда от твоята помощ?
При тази мисъл сърцето му се сви на топка. Седя известно време неподвижен, загледан в пламъците, виждайки само лицето на Глори.
— Почти ми се иска да е така. Почти ми се иска да се е случило нещо страшно и животът й да е в опасност. Но аз познавам Глори. Никога не би тръгнала, без да се съпротивлява. Все щеше да намери начин да ни остави вест. — Той изпи брендито си и стана. Грабна палтото си и се запъти към вратата.
— Къде отиваш?
— Искам да се махна оттук.
— Знам какво възнамеряваш, Никълъс. Не го прави. Дай й време. Опитай се да откриеш какво се е случило в действителност.
Никълъс не отговори. Брад се втурна след него.
— Лъжеш се — продължи настойчиво той. — Ако и този път я отблъснеш, тя никога няма да ти прости. Вече няма да има връщане назад.
Никълъс сложи ръка върху тежката месингова брава и се обърна бавно към брат си. Погледът му издаваше, че се опитва да подреди хаоса в главата си. След малко отвори вратата и изчезна в мрака.
— Искате ли да се храните с нас? — попита Мат Бигър. Стоеше в коридора точно пред вратата й и очите му, зелени и само малко по-тъмни от роклята й, светеха с надежда. Глори вече познаваше всички по име. Тънкият се казваше Спенсър Джеймс, а по-възрастният с бакенбардите Лестър Фийлдс.
— Аз… предпочитам да се храня в кабината си.
— Все това повтаряте — промърмори Бигър и се ухили. — Не ви ли омръзна да седите затворена в тази дупка?
Глори усети как се разколеба. Бигър изглеждаше безобиден. Вероятно не беше много по-възрастен от нея. Ако се съдеше по акцента му, произхождаше от далечния Юг. Въпреки това не можеше да му вярва. В погледа му имаше нещо.
— Много бих искала да изляза за малко на палубата, но съм уморена и като че ли страдам от морска болест.