— Къде отиваш?
— „Блек Уич“ е в пристанището, „Блек Даймънд“ също. Екипажът е на сушата, но намерих Мак, Джошуа Пинтасъл и Джаго Дод в една кръчма. Те събраха нов екипаж. Ще вземем „Блек Уич“. Това е най-бързият ми кораб. Ще стигнем в Чарлстън почти веднага след „Саутърн Стар“, който е само едно надупчено корито.
— И аз ще дойда! — извика Брад.
— В никакъв случай. Трябва да се върнеш в училището. — Никълъс стисна зъби. — Ще я върна, обещавам ти. И се надявам, че онези жалки типове не са й посегнали с мръсните си лапи. Иначе няма да ги оставя живи.
Дори през нощта низината с обраслите с дървета брегове изглеждаше като родно място. Глори стоеше на палубата, усещаше вятъра в полите си и се взираше меланхолично към брега, който се носеше отдясно на кораба. Беше забравила аромата на азалиите, който изпълваше въздуха, и топлия вятър на Юга. При други обстоятелства щеше да се радва, че се връща у дома и ще види семейството и старите си приятели. Сега можеше да мисли единствено за съдбата на Натан, щом стигнеха в Самърфийлд Мейнър — и за Никълъс.
Всеки час без него беше като вечност. Всяка секунда, прекарана в неспокоен сън, беше изпълнена със спомени и мечти, в които Никълъс се явяваше пред нея и я целуваше, докато и двамата оставаха без дъх.
Сънищата й бяха изпълнени с любовни преживявания. Когато се будеше, тя изпадаше в глухо отчаяние и напрегнатото й тяло се тресеше от болка.
Глори се загледа във водата, която се пенеше покрай борда на кораба, блеснала под лунната светлина. Утре вечер, както беше обяснил Спенсър Джеймс, щяха да хвърлят котва в Чарлстън. Пътуването беше продължило по-дълго от очакванията й. Два пъти бяха слизали на сушата, за да разтоварят роби и да вземат на борда нови. Освен това „Саутърн Стар“ беше бавно старо корито. Глори благодари на небето, че пътуването беше към края си — макар че изпитанието на Натан едва започваше.
Не беше в характера на Луиза Самърфийлд да се гневи толкова дълго. Тя беше практичен човек и сигурно си имаше достатъчно работа с управлението на плантацията, за да храни мисли за отмъщение. Въпреки това беше пуснала обявата. Приятелят на Натан бе казал, че се дава щедра награда за главата му.
Глори потрепери под напора на хладния вятър, косата й се развя, трябваше да прибере полите си. На всяка цена трябваше да вразуми майка си.
— Добър вечер, сладурче.
Младата жена се обърна уплашено. Мат Бигър стоеше до нея, впил поглед в гърдите й, скрити под мекия кашмирен шал. Глори се уви по-плътно в шала и погледна русия мъж в лицето.
— Добър вечер, мистър Бигър.
— Мистър значи. Това ми харесва. — Той прокара пръст по брадичката й. — Обичам, когато жените са учтиви. Учтиви и красиви — също като теб. Знаеш ли, размислих. За онова, дето Спенс и Лестър казват, че си стока и така нататък. Прецених, че от този излет ще изкараме добри парички. Бих могъл да ги дам на приятелите си, ако се откажат от теб. Тогава ще те отведа някъде далече. На място, където ще започнем нов живот.
— Чувствам се поласкана, мистър Бигър. — Глори положи усилие гласът й да звучи колкото може по-равнодушно. — Но веднъж вече ви казах, че съм омъжена.
Мат я гледаше втренчено.
— Все ми е едно. Искам те, Глори. — Той сложи ръце на раменете й и я привлече към себе си, докато между лицата им останаха само няколко сантиметра. — Ела с мен долу. Ще ти покажа какво може истинският мъж.
Глори едва сдържа треперенето си.
— Моля ви, Мат. Вие сте чудесен момък, но аз…
— Веднага ела с мен долу — заповяда грубо той. — Ще правиш, каквото ти казвам и не смей да ме издадеш на другите. Ако го направиш, ще се погрижа с негърчето ти да стане малка злополука.
Глори преглътна мъчително и едва се пребори с напиращите сълзи. Какво да прави сега? Бигър я завлече под палубата. Тя огледа отчаяно ниския, вонящ на мухъл, коридор. Къде да избяга? Ако се разпищеше, моряците щяха да й дойдат на помощ, но ако съдеше по погледите, които й хвърляха през последните дни, щеше да се озове срещу няколко нападатели наведнъж. Бигър блъсна вратата на кабината си и я вкара вътре. После тихо затвори.