— Прав сте, капитане. — Джош погледна към кормилото. Джаго Дод държеше колелото с две ръце и се взираше мрачно напред. Имаха само няколко моряци на разположение и работеха двойно, но въпреки това бяха щастливи, че са отново заедно. Джош се обърна отново към своя приятел и капитан. Блекуел изглеждаше променен. Лицето му издаваше дълбока тревога, но вместо безпокойството, което го тласкаше в незнайни посоки, сега излъчваше сигурност и вътрешна сила. Любовта към достойна жена беше в състояние напълно да промени един мъж. Е, поне така говореха хората. Джош се надяваше, че един ден и той ще бъде сполетян от късмета на капитана.
Тогава ще сляза в каютата си, капитане.
— Лека нощ, Джош.
— И ти имаш нужда от сън, момче — отбеляза сърдито Мак.
— Ще го направя, Мак, обещавам.
— Лека нощ, капитане. — Мак се отдалечи с тежки стъпки и Никълъс остана сам с мислите си. Лунните лъчи играеха по вълните и му напомняха за отблясъците в косата на Глори. Боже, как му липсваше! Щом всичко свърши, ще я затворя в спалнята и ще я любя ден и нощ, закле се той.
Щом всичко свърши… Никълъс извади от джоба си тънка черна пура, драсна клечка в релинга, поднесе пламъчето към устата си и вдъхна дълбоко ароматния дим. Моля те, господи, не позволявай да й сторят зло! Това беше поне стотната му молитва. Дълбоко се надяваше да намери Глори жива и здрава, неопетнена от мръсните ръце на ловците на роби.
Моля те, господи, направи така, че тя да пожелае да се върне с мен у дома…
В ранния следобед „Саутърн Стар“ хвърли котва в Чарлстън. Глори си стоеше в кабината и не пускаше никого освен Лестър Фийлдс, който й носеше храната.
Когато се покатери по стълбичката на палубата и за първи път от една година видя родните си места, тя изпита остра болка. Тази страна й беше липсвала. Старите негърки, които плетяха кошници от сладка трева, палметови листа и борови иглици, както правеха от десетилетия. Летата на остров Съливан. Супите от раци и стриди, месните пастети.
Но сега й липсваше преди всичко Никълъс. Дори гледката на Чарлстън не можа да го прогони от мислите й. Отново се запита дали й беше останал верен или веднага бе потърсил утеха в обятията на друга жена. Каквото и да беше станало, тя беше длъжна да му изпрати вест.
Глори отиде при Лестър Фийлдс, който беше свалил сивия си цилиндър и стоеше до релинга заедно със Спенсър Джеймс. Мат Бигър чакаше при Натан и другите оковани роби, чиято черна кожа блестеше от пот. Глори беше потресена. С изключение на по-светлата си кожа Натан не се отличаваше от другите — мършав, измъчен, уморен, изтезаван. Изглеждаше остарял с години. Елегантният жакет беше изчезнал, бялата риза и светлокафявият панталон висяха на парцали. Босите крака бяха мръсни. Глори отиде при него и помилва бузата му.
— О, Натан, какво са ти сторили?
— Не говори — изсъска той. — Скоро ще си бъдем вкъщи.
— Как си?
— Чувствал съм се и по-добре. — Той пое дълбоко свежия морски въздух. — Чудесно е да изляза на палубата.
— Махни се от негъра — заповяда Мат Бигър. — Една бяла дама няма работа при черните. Камо ли пък да ги докосва.
— Прави, каквото ти казват, Глори — закле я Натан, когато забеляза, че е вирнала брадичка и се готви да отговори. Тя го послуша и замълча.
— Искам да пиша на мъжа си — каза тя на Лестър Фийлдс. — Знам, че се тревожи за мен. Трябва да знае, че съм добре.
— Ще почакаш, докато си идеш вкъщи — намеси се Мат Бигър. Само при споменаването на съпруга й настроението му се влоши. — Нямаме време за женски писъмца.
Глори изпъна рамене, но веднага сведе глава. Нямаше смисъл да се кара с него. Какво значение имаше един ден повече? Междувременно страшното беше станало. Или поне тя така си мислеше. Снощи беше видяла насън как Никълъс лежи в обятията на Кристин Педигрю. „Жена ми ме напусна — бе казал той на красивата тъмнокоса жена. — Никога не ме е обичала истински.“ „Но аз те обичам, Ники. Ей сега ще ти покажа колко много те обичам.“
Глори се събуди, окъпана в пот. Дълго не можа да се отърси от спомена за страшния сън. И сега затвори очи, за да прогони режещата болка. Запъти се към стълбичката като лунатичка и бавно слезе от кораба.
На кея чакаха четири коня, които трябваше да ги отведат в плантацията. Нито един не беше с дамско седло. Глори никога не беше яздила по мъжки, но не се възпротиви. Последва Лестър Фийлдс, който отведе коня й до едно сандъче, откъдето можеше да го възседне. Намести се удобно върху ниското мъжко седло, вдигна поли до глезените и напъха обувките от козя кожа в металните стремена. Отдавна беше захвърлила мръсните изпокъсани чорапи.