— Кой сте вие, моля? — попита учтиво Никълъс, без да отмества пистолета.
— Името ми е Томас Джарви. Притежавам плантацията Магнолия Гардънс, южно оттук, и съм председател на комитета за опазване на обществото на Южните щати. — Джарви беше възседнал едър кафяв жребец. С бялата си шапка представляваше типичен плантатор от Юга. Както повечето южни аристократи, Томас Джарви беше мъж с твърди убеждения. Той вярваше в това, което правеше.
— Е, добре, мистър Джарви — отговори Никълъс. — Намерението ми е да отведа Натан пред господарката му. Утре сутринта можете да дойдете в къщата и да поговорите с мисис Самърфийлд. Ако тя е съгласна, нямам нищо против да накажете момъка.
— Не! — изпищя Глори и скочи от седлото.
Джош побърза да я задържи, преди да е влязла в кръга.
— Не се месете, Глори — прошепна предупредително той. — Капитанът знае какво прави.
Глори трепереше толкова силно, че едва се държеше на краката си; но кимна и усети как Джош разхлаби хватката си.
— Разбрахме ли се, мистър Джарви?
— Не ми харесва, когато ме принуждават да сторя нещо против волята си, мистър…
— Блекуел. Никълъс Блекуел.
— Ах, капитан Блекуел. Чувал съм за вас. Мисля, че вече сме се срещали. Изненадвам се, че човек с вашето име се намесва в делата на Юга.
— Обикновено не се намесвам. Но Глори ми е съпруга. Онова, което е важно за нея, е важно и за мен. Освен това Натан ми е роднина.
— Що за времена, о, господи? Редно ли е един бял мъж да прави такова признание?
— Простете, ако ви шокирах. Е, разбрахме ли се?
— Йонас? — попита Томас Джарви.
— Не го правете, мистър Джарви. Не е правилно да сключвате споразумения с приятели на негрите.
Никълъс изтегли назад петлето и притисна студения метал към ухото на надзирателя.
— Толкова ли сте сигурен, Фри?
В този миг Йонас Фри се наведе и моментално се обърна, за да сграбчи ръката на Никълъс и да отклони оръжието. Отекна изстрел; последваха го още няколко. Джош пусна пистолета си, от чието дуло излизаше синкав дим, и се хвърли към Глори, за да я запази с тялото си. Джаго се прикри, извади ножа си и го размаха заплашително. Когато димът се разсея, кръгът се беше разтворил; няколко мъже лежаха на земята, друг стенеше задавено.
Един лежеше неподвижен.
Обзета от панически страх, Глори се пребори с причерняването си и хукна към Никълъс. Дъхът й спря. Той не се помръдваше. Тя коленичи до него и внимателно вдигна главата му в скута си. Раната беше в рамото и кървеше много силно.
— Отивам да повикам помощ — обади се Джош и се метна на коня си.
Мак коленичи до капитана си с мрачно, силно зачервено лице. Отвори окървавената риза, за да прегледа раната. Промърмори нещо неразбрано и се изправи, без да отмества поглед.
— Ще намеря нещо за превързване — проговори глухо той. — Трябва да спрем кръвта.
Глори приглади влажните къдрици от челото на Никълъс. Дъхът му излизаше повърхностно и неравномерно; гърдите му едва се повдигаха. Пулсът беше силно ускорен и вената на шията трепереше. Не се бе раздвижил нито веднъж.
Глори се наведе над него и очите й се напълниха със сълзи.
— Никълъс, моля те, не умирай — прошепна с пресекващ глас тя. — Не можеш да умреш точно сега. Целият живот е пред нас.
Пръстите му потърсиха ръката й. Очите му се отвориха бавно. Той прокара език по устните си, преглътна и се опита да заговори.
— Мълчи и не мърдай — прошепна тя. — Имаш нужда от цялата си сила.
Никълъс вдигна глава и в очите му блесна решителност.
— Моля те, недей. Не се движи.
— Кажи ми… че ме обичаш — прошепна с мъка той. — Сега… Кажи го…
— О, господи! — Болката надви и Глори затвори очи. Ръката й спря върху челото му. Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й и да мокрят лицето и гърдите му. — Обичам те, Никълъс. Толкова пъти съм искала да ти го кажа. Обичам те, откакто те видях за първи път. Обичах те, когато ми спаси живота на „Блек Спайдър“. Обичах те и в Бостън, и в Блекуел хол. Никога не престанах да те обичам. Даже когато исках да те мразя, пак те обичах. Винаги съм те обичала. Ти си моят Никълъс. Винаги ще те обичам.
Никълъс вече не я чуваше. Очите му бяха затворени, пръстите му паднаха от ръката й. Тялото му се отпусна безсилно в прегръдката й.
— Господ е моят водач, нищо няма да ми липсва Той ще ме настани на зелена поляна и ще ми покаже прясната вода. Той ще дари душата ми с блаженство. — Гласът на свещеника отекваше дълбок и изпълнен със съчувствие над сведените глави на опечалените, дошли да окажат последна почит на починалия. — Той ме води по правия път, за да му служа. И макар че вече странствам в мрачната долина, не съм нещастен; защото Той е с мен и ме напътства и утешава.