Глори стоеше пред дъбовия ковчег, поставен върху прясно изкопаната купчина пръст в малкото гробище край реката. Слънцето беше закрито от облак. Вятърът, който ухаеше на дъжд, си играеше с полите й и развяваше черния тюл пред лицето й.
Но в очите й нямаше сълзи.
Времето на сълзите беше отминало.
— И ще ми налее пълна чаша. Добротата и милостта ще ме следват по целия ми път и ще остана завинаги в дома на всевишния.
Глори мачкаше тъмносивата си пола и се взираше замаяно във венеца от жълти рози, поставен върху ковчега.
— От прах си и на прах ще станеш.
Немного отдавна тя беше стояла тук и се беше взирала в един друг ковчег, изработен от най-фин махагон, прибрал тялото на баща й. В гърдите й се надигна болка.
— Наред ли е всичко?
Тя усети как пръстите му стиснаха нейните и се усмихна благодарно. Никълъс все още изглеждаше блед и изтощен, но беше жив — за разлика от Йонас Фри, който лежеше в ковчега.
— Ще се радвам, когато всичко това свърши и се върнем у дома — прошепна нежно тя.
— Аз също.
Майката на Глори, застанала от другата страна на ковчега, погледна към дъщеря си през черното було. Луиза Самърфийлд изглеждаше невероятно променена. Мила, нежна — и много по-ранима. Глори беше преценила правилно майка си: Луиза нямаше нищо общо с решението на Йонас Фри да залови Натан и да го върне в плантацията. Когато узна за деянията на надзирателя си, тя побесня от гняв. Явно се беше примирила с миналото. Беше решена отново да вземе живота си в свои ръце и да стане добра съпруга на сърдечния посивял мъж, който стоеше до нея и нежно държеше ръката й. Името му беше Калеб Харкорт.
Двете с Глори бяха разговаряли надълго и нашироко, след като се разбра, че Никълъс ще оживее. През последните дни двете бяха станали много по-близки, истински майка и дъщеря. Луиза й разказа всичко за връзката си с Харкорт и я помоли за разбиране. След изчезването на Глори тя се бе запознала с него у семейството на Ерик Диксън и го беше обикнала. Двамата възнамеряваха да се оженят веднага след изтичането на траура. За да прекарва повече време с бъдещия си съпруг, тя беше поверила цялото управление на плантацията в ръцете на Йонас Фри. Но сега щеше отново да вземе всичко в свои ръце. Бъдещият й мъж вече беше изразил готовност да й помага.
Глори веднага хареса спокойния възрастен мъж, съвсем различен от баща й. Беше прекарал по-голямата част от живота си в Чарлстън, където имаше търговска къща, но беше отраснал в плантация.
— Ще се науча — обеща й с весело намигване той. — За жена като Луиза си струва да промениш живота си.
Луиза се изчерви като ученичка.
Глори се радваше за майка си. Тя заслужаваше да бъде щастлива.
Решена да забрави стария живот, Луиза сключи мир с Натан. За голямо съжаление на Томас Джарви тя му подари свободата и двете с Глори го изпратиха с пощенския кораб на Север.
— Ти си най-добрата сестра на света, Глори — каза й той на сбогуване. — Никога няма да забравя какво стори за мен. Един ден ще ти се реванширам.
— Ще се реваншираш, като помагаш на бегълците да стигнат в Канада. — Глори го прегърна за сбогом и се разплака. Този път никой нямаше да го върне на Юг като роб.
Раната на Никълъс се оказа не толкова опасна, колкото изглеждаше. Куршумът беше пробил рамото, без да засегне сърцето и белите дробове. Имаше нужда само от почивка, за да се възстанови. Беше прекарал три дни в леглото, но днес настоя да я придружи на погребението.
Майка и похвали чувството му за дълг.
— Йонас Фри беше верен слуга на семейството ни в продължение на двадесет години — заяви тя. — Редно е да го погребем на наша земя и семейството да присъства на погребението.
Така и направиха.
Мак, Джаго и Джош предадоха Мат Бигър на властите в Чарлстън.
— Чао, сладката ми. — Ухиленото му лице беше обезобразено от ударите на Никълъс. — Жал ми е само, че не можах да си свърша работата с теб, за да има за какво да си спомням в затвора.
Джош го блъсна възмутено. Джаго се ухили с разбиране, а Глори благодари на небето, че Никълъс не беше тук да чуе тези думи.
Мак и екипажът на „Блек Уич“ потеглиха обратно към Ню Йорк веднага щом лекарят ги увери, че Никълъс ще се възстанови. След три седмици в Чарлстън щеше да хвърли котва „Блек Нептун“, друг кораб от флотата на капитана, и Никълъс се надяваше, че дотогава ще се е възстановил напълно, за да може да пътува. А Глори щеше да има достатъчно време да поживее с майка си и да посети старите си приятели.
Службата свърши и Никълъс поведе съпругата си обратно към къщата. Тя бе присъствала на погребението само защото така изискваше приличието, но не изпитваше съчувствие към Йонас Фри. Не беше пожелавала смъртта му, но не я заболя, когато разбра, че е мъртъв. Надяваше се, че новият надзирател, назначен от майка й, ще се отнася по-добре към робите.